Чудите се спогледаха с недоумение: да вземе Амулета? Не е ли прекалено за някакъв си там фокусник?
— Амулетът се пази в Замъка и ще се пази тук завинаги. Ние можем да защитаваме съкровищата си! — Гръмкият глас на великия магистър не оставяше съмнение, че решението е окончателно. Но неочаквано за всички де Сент-Каре се обърна към втория посланик, който скромно стоеше зад съветника и не беше проронил нито дума по време на аудиенцията: — Имаш ли нещо да кажеш, Сантяго?
Всички, освен съветника, се обърнаха към комисаря на Тъмния Двор. Той леко се усмихна:
— Разочарован съм, но не съм учуден. Честно казано, предвиждах подобен развой на събитията, но в крайна сметка, ние ви предупредихме. Доколкото си спомням, никой не е отказвал помощта, предлагана от Нав. И никой не е пренебрегвал съветите на Княза. Вие сте първият, де Сент-Каре, и всичко, което се случи оттук нататък, ще лежи на вашата съвест.
Навите се поклониха и с достойнство напуснаха залата.
Резиденцията на Вестителя
Москва, ул. „Нови Арбат“
21 юли, сряда, 00:46
Градът спеше. Изтощената от горещината Москва с наслада се беше потопила в прохладната нощ, и замрелите и улици събираха сили за новия ден и новата битка с безпощадното лятно слънце.
Меко бръмчене наруши среднощната тишина на бул. „Вернадски“. Масивните врати на Замъка бавно се отвориха и на заспалата улица излезе автомобилен кортеж. Бялата кола на КАТ и двете черни лимузини бързо ускориха и поеха към центъра. Посланиците на Тъмния Двор се връщаха в Цитаделата.
Изображението на отдалечаващите се машини се набръчка и загуби контраст. Магьосникът рязко махна с ръка над крехката порцеланова чинийка, на чиято повърхност едва се виждаше тънък слой вода, и уморено отметна от челото си непослушните бели кичури. Картината затрепери и напълно изчезна.
— Безсмислено е да се гледа повече, — тихо каза Любомир, оглеждайки присъстващите с огромните си яркозелени очи. — Великият магистър не даде на навите Картагенския Амулет.
Присъстващите кимнаха, но мълчаха, очаквайки, че магьосникът ще продължи мисълта си.
Любомир обаче не бързаше. Скръстил на гърдите малките си, почти детски ръце, той се измъкна от креслото и бавно тръгна покрай огромната маса, покрита с многобройни фолианти, отдавна немити колби, реторти и подозрителни на вид медни конструкции. Масата заемаше почти една трета от стаята, слабо осветена от две димящи факли. Магьосникът мина покрай полиците, натъпкани с гърнета и гърненца с най-различни форми и размери, съдържанието на които, въпреки, че всички те бяха плътно и старателно затворени, създаваше в помещението незабравимия аромат на селска отходна яма. След като поброди из владенията си няколко минути, Любомир се върна в масивното кресло с висока резбована облегалка, и след кратка пауза повтори:
— Великият магистър не даде Амулета на навите… Сабя, щом чу това, трябваше да отмениш нападението над кортежа.
— Да, Любомир, извинявай, — сепна се фюрерът на клана на Гниличите, и измъквайки от джоба си мобилен телефон, трескаво набра някакъв номер. — Не пипайте кортежа… Казах, не пипайте… Не стреляйте… Накратко, махайте се от там, че ще ви откъсна главите скапани, идиоти!
Сабята лесно избухваше. Единствен от всички предводители на Червените Шапки той беше получил клановия ятаган на фюрер като наследство от страшното си татенце, вместо със зъби и нокти да се докопа до него, и с всички сили се стараеше да докаже, че е достоен за тази висока титла.
Другите двама присъстващи намръщено мълчаха.
Вляво от Сабята на ниска трикрака табуретка седеше Секирата — най-младия, и по всеобщо мнение, най-тъпия сред фюрерите. Мястото на лидер на втория по величина клан — Дурич — той беше заработил благодарение на силно развития си инстинкт за самосъхранение и зверската жестокост, проявена по време на последните избори. Беше облечен като останалите фюрери, с черен кожен елек и панталони, но изпъкваше с многобройните татуировки по голите мускулести ръце и много високия като за Червена Шапка ръст. Секирата беше нечистокръвен, наполовина шас, и това автоматично го превръщаше в изгнаник за всяко семейство, освен Червените Шапки.
Третият беше Чукът — едноокият предводител на най-малкия клан — Шибзич. Както обикновено, той седеше най-далече от масата и тихичко наблюдаваше какво става, поглаждайки татуираното на лявата си скула изображение на магарешки бодил — знакът на фюрера.