С това Артьом вече беше свикнал. Около юмрука на наемника се образува малко облаче. След миг кондензира и на дланта му вече лежеше малка, половин кубик, не повече, спринцовка.
— Какво е това?
— Стимулатор. — Кортес ловко заби спринцовката във вената на ръката си и затвори очи. — Не успяха съвсем да ме излекуват.
Той се отпусна, позволявайки на наркотика да проникне в измъченото му тяло, и бавно се плъзна по стената на земята.
— Ще си починем пет минути и тръгваме нататък. Трябва да бързаме, кълна в Спящия.
Инатът му не знаеше граници.
— В кого се кълнеш? — не разбра Артьом.
— Спящият е местният бог, — вяло обясни Кортес. — Прародител на всичко живо. Казват, че спи някъде между световете, и когато се събуди, ще дойде последният съд.
— Значи те му се кланят?
— Защо? Той спи.
На прагматичността на обитателите на Тайния Град можеше само да се завижда.
— Кортес, какви са тия моряни?
— Малко семейство, от Зеления Дом, бивши люди с неустойчиви генетични вериги — накратко, върколаци. От една страна, прекрасна жена, а от друга — ноктесто, покрито с шипове, безумно чудовище. Моряните пазят Лосинния остров от чужденци.
— М-да, Москва има много разнообразни жители.
— Свиквай. Между другото, Артьом, къде си дянал Амулета?
— В багажното отделение на Киевската гара.
— Колко просто, — леко се усмихна Кортес. — Любомир няма как да се сети.
Наемникът отново затвори очи.
— Как мислиш, дали Яна се е измъкнала?
— Не знам.
Безразличието му вбеси Артьом:
— Но вие сте партньори!
Кортес отвори очи:
— Е, и?
— Как… — Артьом не намираше думи. — Как така „е, и“? Ние я зарязахме!
— И как по-точно го направихме? — полюбопитства наемникът.
— Ние избягахме!
— Не беше ли точно това целта ни?
Артьом се замисли.
— Спокойно, — наемникът отново се усмихна. — Людите ще я пуснат. На тях им трябваш ти.
— Да, аз им трябвам.
„На всички в тоя град аз им трябвам!“
Артьом реши да игнорира тъжните мисли:
— Кортес, ти как попадна в Тайния Град?
Наемникът помълча малко, явно обмисляше дали си струва да отговаря или не, след това неохотно изрече:
— Служил съм във военното разузнаване.
— Резидент?
— Не. Занимавах се с деликатни мероприятия.
Повече нямаше нужда да обяснява. Методите на новия приятел на Артьом съвсем ясно показваха какви са били тия мероприятия.
— Преди десет години имах назначена среща в Ню Йорк с един джентълмен. В хода на преговорите той съобщи къде се намират материалите, които ме интересуваха, и аз тръгнах натам. В тайника имаше метално куфарче, а в него освен документите и една старинна книга. Клиентът ми беше върл библиоман. Когато се върнах в Ню Йорк, там вече ме чакаше Сантяго. Джентълменът трябвало да предаде въпросната книга на него, но във връзка със скоропостижната си кончина не успял. — Кортес замислено се усмихна. — Представи си моето положение — преговорите минаха идеално, не оставих никакви следи, а ме намериха с лекота.
— Как те е намерил?
— Намерил в дома на джентълмена мой косъм и провел търсене от разстояние на човек по генетичен код. Квалифицираният маг може да намери всеки във всяка точка на планетата.
— И Сантяго настояваше да върнеш книгата?
— Сантяго е добре възпитан реалист и уважава частната собственост. Той ми предложи добри пари за книгата и аз му я продадох.
Наркотикът вече действаше. Гласът на Кортес укрепна, а очите му отново заблестяха.
— След това държахме връзка. Няколко пъти Сантяго ме използва и постепенно ми разказа за Тайния Град. Преди две години излязох в оставка, и той ми възложи операция в Москва. И се започна.
Добрите професионалисти никога не остават без работа.
— Забравих да питам, в Тайния Град има ли закони?
— Правото на частна собственост, — изсумтя наемникът.
— И толкова?
— Има Кодекс, но той по-скоро регламентира начините за преминаване на собствеността от един на друг. Споровете се разрешават от търговски съдии. Затвор не се предвижда, виновната страна плаща или с пари, или с кръв. Но се стараят да не убиват без нужда, жителите са малко…