— Кортес, сред хората има ли магьосници?
— Сред челите, — без особен ентусиазъм отговори наемникът. — Най-общо казано, има.
Нещо в гласа му не хареса на Артьом:
— Какво не им е наред?
— Как да кажа… — усмихна се Кортес. — Челите нямат собствен Източник, и тези, които открият Тайния Град, работят със Зеления Дом, ние имаме сходна ДНК с людите, а останалите взимат енергия от своите.
— Енергийни вампири?
— Не се вълнувай. Това е забранено. Ако се появи чел, който тегли енергия от останалите, рано или късно ще го навестят от Зеления Дом и ще му обяснят, че енергията трябва да се купува, а не да се ползва безплатно. Конкуренцията на пазара за магически услуги е сериозна, и магьосникът няма избор. Или работи с Кладенеца на Дъждовете, или го убиват.
— Защитават печалбите си.
— Преди всичко защитават свободата на личността.
— Но…
— Тихо!
Кортес вдигна ръка и се загледа в коридора.
Артьом се разтрепери, като проследи погледа му. Огромен колкото куче плъх седеше до стената и оценяващо наблюдаваше хората с черните си очи, а в полумрака зад него се промъкваха силуетите на още няколко чудовища. Изглежда се готвеха за закуска. Артьом усети как косата му панически настръхва, краката му омекват, а по гърба му тече струйка студена пот.
— От къде се взеха?
— Това е ловна глутница на осите, — прошепна наемникът. — Проследили са ни.
Той явно също не се радваше. Без да сваля очи от плъховете, Кортес сви устни и нежно изсвири. На плъховете явно им хареса, и, за да чуват по-добре, свиха кръга. Сега хората бяха заобиколени от шест мърдащи с мустаци чудовища.
— Успя да им привлечеш вниманието, — похвали Артьом спътника си. — А сета?
Кортес не отговори. Изтри потта от челото си, повтори опита и в отговор се чу също такова тихо мелодично изсвирване. Плъховете спряха. Чуждото свирене се повтори, и от тъмнината се появи дребен ловец. Кортес въздъхна с облекчение:
— Господарят дойде.
— Глутницата е объркала плячката.
Ловецът излезе на светло, и Артьом за първи път в живота си видя ос.
Нисък, слаб, със сива кожа, с малка глава с непропорционално големи очи, осът беше облечен в чудовищно мръсни панталони и нещо като риза. Като всички в Тайния Град той беше въоръжен — зад рамото му се подавах няколко дротика, а на пояса си носеше къс нож.
— Това е Чуя, провървя ни, — усмихна се Кортес. — Здравей, Чуя! Помниш ли ме?
— Войните на Великата Ос никога не забравят приятелите си, които са им дошли на помощ във време на страшна опасност, когато жестокият враг се готвеше за Осквернение. Не една балада са написали великите поети на Ос, възпявайки тази славна победа.
— Мамка му, — каза Кортес в отговор на тази тирада. — Пак е зациклил.
Той се стегна и влезе в тона на дребосъка:
— Щастлив съм, че великата победа и моят скромен принос за нея не са изчезнали от паметта на Ос, и винаги с удоволствие слушам баладите, написани от забележителните и поети.
— Да ти изпея ли една? — веднага попита ловецът.
— Имам ги на запис, — твърдо отговори наемникът.
— Всичките? — недоверчиво попита плъхоловецът.
— Всичките, — още по-твърдо отговори Кортес и кимна към спътника си. — Запознай се, Чуя, това е Артьом.
— Радвам с да се запозная с теб, приятелю на великия воин. Несъмнено, в живота ти е имало много подвизи, достойни да бъдат възпети от най-великите поети на Ос. — Чуя бързо седна на земята и спря върху Артьом големите си изпъкнали очи. — Разкажи ми за тях!
Той имаше яркочервени вертикални зеници, които ту се разширяваха, ту се свиваха, когато върху тях паднеше светлина.
— Артьом не говори добре руски, — дойде му на помощ Кортес. — Когато научи езика, той, без съмнение, ще дойде в тази помий… на гости при теб, Чуя, и ще ти разкаже за подвизите си.
Чуя разбра, че Кортес е настроен делово, въздъхна, едва чуто подсвирна, карайки плъховете да се разтворят в тъмнината, и попита:
— Какво е довело двама велики воини в Лабиринта?
Резиденцията на Вестителя
Москва, улица „Нови Арбат“, 28 юли, сряда, 01:50
Проклети стени, ненавистни стени, мълчаливи, злобни свидетели. Какво сте видели? Какво още искате да видите? Какво?!
Какво?!!