Какво?!!!
Сърцето на Вестителя биеше бясно и Любомир заблъска с юмруци по студения мрамор.
„Проклети стени, проклета дупка, защо трябва да седя тук, в тоя каменен капан? Искам да отида в гората, при тревата, под дърветата! Ненавиждам каменните стени, мълчаливите каменни стени, те и отвътре са враждебни. Къде е моята гора? Моята гора. — Любомир си спомни за малката горичка, зимната градина, жалката утеха на изгнаника. — Няма нищо. — Той си пое въздух. — Ще имам гора. Истинска гора. Дворецът ми ще бъде в самото и сърце, сред най-високите дървета, ще се издига сред най-гъстата трева, под най-синьото небе, на брега на най-чистото езеро. А засега…“
Вестителят трескаво се огледа. Помътнелите му очи пълзяха по мраморните колони с висящите от тях тънки вериги. Нямаше никого. Дишайки тежко, магьосникът се приближи до най-близката колона и се подпря на нея с ръка. Тук стоеше тя, най-дребничката, със смешна бенка на дясното рамо. Или не беше там?
До коляното му се опря масичка с акуратно подредени инструменти. Магьосникът трябваше само да я погледне, и масичката услужливо протегна плота си, за да му позволи да си избере някой инструмент, и се притисна към коляното му по-силно.
Безмозъчна твар! Любомир я блъсна с крак. Масичката, дрънчейки обидено с инструментите си, избяга към стената и замря като вярно куче, което чака стопанинът му отново да го извика.
„Ще те извикам, — помисли си магьосникът, — ще те извикам. Кога се отнесох? Преди час? Преди два? Не помня. Това е от напрежението, от проклетото напрежение. Войната изсмуква всичките ми сили, имам нужда да освободя напрежението. Все по-често. Защо тук няма никого?“
Любомир се огледа, очите му отново помътняха, а сърцето заблъска в гърдите му.
„Отлично си спомням, че остана още една пленница, тази, най-дребната, с бенката на лявото рамо, не, на дясното. Къде е тя? Къде?! Къде?!! Охраната я е взела, гадове, животни, решили да се развличат! Да не се занимават с нея в караулното? Какъв е този шум? Секирата? Не, Секирата го няма, някакви пешки.“
Магьосникът се приближи до плътно затворените звуконепроницаеми врати, водещи към караулното и се заслуша.
— Няма смисъл да си хващаш жена в „Яребица“-та. Там курвите са скъпи, те работят с играчите, не е като в „Гущер“… — Чу се характерно бълбукане — разказващият потвърди думите си с чаша уиски. — Миналата седмица такава мадама намерих там, такива виртуозки светът не е виждал, кълна се в брадата на Спящия. Какво направи на плажа! Само дето не ми порасна коса!
Слушателите вежливо се захилиха, само че любителят на „Яребица“ не спираше:
— Да, в „Яребица“-та момичетата са скъпи, но си струват. И казват, че съм сто пъти по-добър от Птиций, без да се напъвам. Аз с една като започнах, цяла нощ…
Проклятие. Любомир застена, гласовете на охраната се превърнаха в слаб, едва различим шум.
Всички мислят за едно и също. Всички разговори се свеждат до едно и също, винаги до едно и също. Кой с кого спи? Как? Какво изпитва през това време? Мръсници, утайки. Дива ярост обхвана магьосника, искаше му се да влезе в караулното, да погледне лицата на тия маймуни и да им смъкне кожата, да изтръгне вътрешностите им, да се наслади на гаснещия живот в очите им, да се окъпе в топла, гореща кръв, и да успокои сърцето си и да се избави от гнетящия студ.
Масичката с инструментите, подчинявайки се на подсъзнателния импулс на магьосника, отново се отри в коляното му. Любомир, без да гледа, взе от плота и тънък хищно извит скалпел и рязко го прокара по китката си. От раната веднага потече кръв. Няколко секунди магьосникът я гледаше тъпо, после вдигна ръка към устните си и облиза солената течност. Раната се затваряше бързо. Главата му се проясни. Но не достатъчно, че да му стане добре. Трябваше повече, много повече.
— Телефонът! — заповяда Любомир.
Майната и на предпазливостта.
Масичката избяга някъде, и когато се върна, върху инструментите лежеше малък апарат. Магьосникът го взе и набра:
— Птиций.
— Познах ви, — предпазливо отговори управителят. — С какво мога да ви помогна?
— Имаш ли нещо за мен?
— Разбира се.
— Приготви го. Днес ще дойде Секирата.
Лабиринтът
Москва, някъде под земята
28 юли, сряда, 02:16
В Москва се копаеше много и с удоволствие. Откакто тук израсна първата къща, стотици трудолюбиви хора пробиваха, избиваха, взривяваха и ровеха, ровеха, ровеха, докато не създадоха под града огромният, пълен с безбройни ходове, тунели, бункери, реки, езера и пещери, Лабиринт. Новите му нива водеха все по-надолу в земята, новите коридори се преплитаха със старите, и вече никой не можеше да опише тия катакомби. А и не искаше. Само малцина храбреци рискуваха да се озоват в леговището на чудовището. Хората, както често става, бяха започнали да се боят от творението си.