И Лабиринтът заживя собствен живот. В него дойде цивилизацията — електричество и метро. Появи се флора — плесени, гъби, водорасли, и фауна — плъхове, мокрици, скитници и даже разумни обитатели — осите. Никой не може да каже точно кога в Лабиринта се е появило това малко племе полудиви самотни ловци. Осите бродеха из Лабиринта, за да търсят храна за себе си и своите плъхове, пишеха дивашки балади и много рядко излизаха на повърхността. На времето те претендираха за световно господство, но в годините на Втората Война за Подземията им преподадоха урок, които направи плъхоловците значително по-скромни. Те удивляваха Тайния Град със своята издържливост и непретенциозност при хранене. Имаше слухове, че осите могат да се хранят с всичко, в това число с химически отпадъци.
— До Киевската е далече, — мърмореше вървящият отпред ловец. — Глутницата не е хранена отдавна, но Чуя е обещал. А щом Чуя е обещал, той държи на думата си.
Наоколо делово сновяха плъховете, които душеха и оглеждаха тъмния коридор. Мрънкането на ловеца не ги дразнеше. Чуя млъкна, но буквално след две крачки зави:
Раждаше се поредната балада.
Кортес получи най-добрия водач в Лабиринта, уговаряйки Чуя да го заведе до Киевската гара, но заедно с него и убийствен досадник. Свикналият със самотата ос коментираше всичко наоколо и вече четвърти път започваше да съчинява нова балада. Досега Кортес успяваше да блокира опитите му. Артьом се извърна към него:
— Всичките ли са толкова високопарни?
Кортес погледна към оса, убеди се, че дребният плъхоловец е достатъчно далече, и шепнешком отговори:
— Мозъците им не са много сложни. Компенсират го със словоблудство.
— Разбирам — Артьом се прозя.
— Провървя ни, че това е Чуя, — продължи Кортес, — той ме познава, а и глутницата му е добре дресирана.
— А ако беше някой друг?
— Можеше и да имаме неприятности, — сви рамене наемникът. — Плъховете ядат всичко.
След няколко секунди Артьом разбра:
— Те какво, хора ли ядат?
— Всички ние ядем някого.
Артьом не отговори, но мъничката фигура на плъхоловеца вече предизвикваше у него объркани чувства. Кортес разбра, че е прекалил:
— Сам разбираш, ако в Лабиринта започнат да изчезват хора, това ще привлече ненужно внимание, за това те обикновено се сдържат. По-добре да си гладен, отколкото мъртъв.
Изместно време вървяха, без да говорят.
— Глутницата е гладна, — отново чу Артьом нещастния глас на ловеца. — Глутницата усеща храна!
Плъховете действително станаха неспокойни. Те се разбързаха, и цвъртейки отчаяно, изчезнаха в тъмния коридор.
— Какво с е случило? — плачливо се обърна към плъховете Чуя — Враг?
Той внезапно приклекна, протегна пред себе си дротика, и без да се обръща, извика:
— Враг отпред!
Кортес измъкна ножа и се притисна към стената, Артьом отстъпи назад. Всички напрегнато се ослушваха.
Вода, помисли си Артьом, някъде наблизо капе вода. Незатворен кран?!
— Война!! — запищя Чуя и се хвърли в тъмнината.
Вопли на болка и ужас взривиха тъмнината. Глутницата разкъсваше някого.
— Стой тук! — Кортес се хвърли след ловеца.
Ругатните и шума, които достигаха до Артьом, не оставяха никакво съмнение, че спътниците му водят сериозна битка. Какво да прави? Погледът му се спря на късо парче метална тръба, хвърлено до стената, и реши въпроса. Артьом го взе и замахна.
— Не мърдай, герой!
Някаква космата лапа грубо го хвана за рамото и го завъртя. Артьом изтъпя — пред него подскачаше нисък кривокрак субект с кожени дрехи и яркочервена кърпа на главата. Те се изгледаха един друг, и червеноглавият бавно разкриви тънките си устни в усмивчица:
— Нали тебе търсим, чел?