— За какво? — искрено се учуди конецът. — Какво съм му направил?
Той не искаше да си признае, че е свързан с магьосника.
— Птиций, — навът не обърна внимание на учудването му и спокойно продължи, — аз нямам доказателства, че работите за Любомир.
— Тогава защо мислите…
— Не мисля. Просто разсъждавам последователно. Освен това нямам време и съм в отвратително настроение. Разбирате ли накъде бия?
— Не, — изписка пухкавият.
— Вашето необмислено поведение нанесе щети на Тайния Град. Полицията на челите може във всеки един момент да открие следите на Любомир, а значи, и нашите. За това, ако не престанете да се правите на глупак, ще ви убия.
— Ние сме под закрилата на Зеления Дом, — измрънка конецът. — Не можете да ме убиете просто така.
— Повярвайте, ще съумея да се справя с този дребен инцидент.
Птиций внимателно се вгледа в дълбоките черни очи на нава и се предаде:
— Любомир плаща много добре. Той поръчва момичета за някакви опити. Челски жени. Сантяго, кълна се, нашите не ги закачам!
— Търговия с роби! — мрачно каза Яна. — Поне знаеш ли, за какво са му, подлец?
— Какво ме засяга? Както се казва, ако много знаеш — бързо остаряваш.
— Къде ги карате? — прекъсна го Сантяго.
— Аз намирам две-три момичета, след това се обажда Секирата, идва и ги прибира.
— От къде ги намираш? — студено попита Яна. — Не са от твоите, нали?
Птиций злобно погледна момичето и въздъхна:
— Много си умна.
— Отговорете, Птиций, отговорете, — настоя Сантяго.
— Доставя ги един чел, фотограф-некадърник. — Конецът погледна мрачния Сантяго и умолително добави: — Отначало не знаех за какво са му. След това се уплаших.
— Фотографът знае ли нещо?
— На него му е все едно. Само да му плащат.
— А ако полицията го притисне?
— И какво? — конецът сви рамене. — Не сме се виждали, говорили сме само по телефона, така че, каквото и да му направят, той нищо не може да каже.
— Много благоразумно, — похвали го Сантяго. — Кога ще дойде Секирата?
— Днес. Любомир се обади.
— Последната жертва е открита вчера, — обади се Яна. — Явно вече му е станало скучно.
— Що за момичета са? Някоя по-съобразителна? — попита комисарят Птиций. — Може ли да се говори с тях?
— Сантяго, — нежно произнесе Яна, — вие разбирате, че там е нужен добре подготвен професионалист, не тия кокошки. Те сигурно са изпаднали в истерия.
Навът бавно кимна:
— Ще отидете ли?
— Защо не? Предишният контракт беше много скучен.
— Предишният? — Щедростта не беше сред добродетелите на Тъмния Двор. Напротив, смяташе се за много голям недостатък. — А нима той е свършил?
— Не — Яна извади пиличка за нокти. — Но в моите задължения влиза само огневото прикритие. Никой не е казвал, че ще се наложи да влизам в пастта на Вестителя.
— Тъмният Двор няма да възрази срещу доплащане за риска, — процеди Сантяго. — Сега съгласна ли сте?
— Напълно.
— Какво умно момиче, — изписка забравеният от всички Птиций. — Ако си търсиш работа, ела при мен.
Москва, улица „Болшая Дмитровка“,
28 юли, сряда, 06:51
Артьом не помнеше как се измъкна на повърхността. Беше запазил само откъслечни образи от тесни, полутъмни коридори, ръждива стълба и лекия полъх на чист въздух, който последва и така намери отворен люк. Извършеното убийство — а в това, че дребният е мъртъв, Артьом не се съмняваше, го потресе толкова, че даже след като излезе на повърхността, той дълго броди безпаметно по сивите улици на събуждащия се град.
Да дойде на себе си го накара викът:
— Ей, младеж!
Грубият глас проникна през пелената, обгърнала мозъка му, и го накара да се огледа. Артьом стоеше по средата на пустата улица, а на банкета проблясваха светлините на синьо-бял полицейски джип.
— Я ела насам, — махна с автомата подпряният на предния капак сержант в бронежилетка. — Бързичко!
Бързичко значи бързичко. Артьом се повлече към полицаите.
— Напушен ли си? — строго попита сержантът. — Документи?
— Не.
— Какво правиш тук?
— Аз… от гаджето. Мъжът и се върна.
Не особено оригинална история, но Артьом не можа да измисли друга. Главата му не работеше.