Мозъкът на Артьом беше надеждни защитен, и като разбра това, Лана, фея на Зеления Дом, използва старото, изключително женско заклинание „целувката на русалката“, овладя чувствата му, подчини го на себе си, и се подготвяше да получи цялата информация, която я интересуваше.
Артьом лежеше на седалката и преживяваше горчивия вкус на целувката. Сега желаеше само едно — още една упоителна, самоубийствена целувка. Той отново се наведе над момичето, но слабата и ръка нежно го върна обратно.
— Трябва да поговорим, Артьом, — усмихна се Лана и изтри остатъците червило от устните си. — Защо те преследват Червените Шапки и Зеленият Дом?
Тихият глас в дълбините на защитения от навите мозък се опитваше да му подскаже, че не трябва да отговаря на въпроса, но чувствата изискваха да разкаже на прелъстителката си всичко.
— Трябва им плячката ми.
— Която си откраднал от Червените Шапки?
— Да.
— А те са я откраднали от чудите?
— Да.
Лана замълча, очевидно обмисляше дали си струва да зададе следващия въпрос:
— За какво става дума?
— Картагенският Амулет.
— Упс! — без да обръща внимание на Артьом, Лана тихо изруга.
— У теб ли е?
— Не.
Артьом отново се наведе към момичето и тя отново го спря.
— Скри ли го?
— Да.
— За какво им е на Червените Шапки Амулета? Те не могат да се оправят с Източник!
— Те работят за Вестителя.
— Значи ето каква е работата — Лана нервно приглади коси. — Вестителят е жив?
— Да.
— Моряните да ме разкъсат, значи Всеслава е излъгала Зеления Дом!
Това не се побираше в главата на феята. Картагенският Амулет е в ръцете на някакъв чел, Вестителят е жив, кралицата е предала народа си, паниката в Тайния Град ескалира, и само тя, Лана, фея на Зеления Дом, може да реши… Или не може? Младата жена погледна излъчващия преданост Артьом:
— Вестителят е излязъл срещу Великите Домове?
Това беше сложен въпрос, и на Артьом му се наложи да се напрегне и да си припомни всичко, което беше чул в последно време:
— Вестителят идва за голяма война, и не разбира, че тя ще е последната. Той познава само насилието. Закъснял е.
— А ти за кого работиш, чел? — тихо попита феята, въпреки, че не се съмняваше в отговора.
— За Сантяго.
В плен
Москва, 28 юли, сряда, 07:24
Блъснаха Яна в мазето, където имаше още четири похитени момичета, малко преди да дойде Секирата. Преструвайки се на уплашена, тя тихо се притискаше до вратата, докато Червените Шапки не ги наблъскаха в някакъв черен микробус, и едва там към нея проявиха интерес.
— Как попадна тук? — шепнешком попита Яна дребно сивооко момиче. — Чрез Алик ли?
— Да, — също толкова тихо отговори Яна.
— Копеле, — изсъска от ъгъла брюнетката, — копеле, мръсно копеле.
Гласът и пресекна и до останалите момичета стигнаха странни нечленоразделни звуци с елементи на ридание. Брюнетката изпадаше в истерия.
— Как мислиш, къде ни карат? — отново се обърна към Яна сивооката.
— Какво значение има. Щом ни карат, значи им трябваме.
— Ще ни убият ли?
— Ще ни убият! Всичките ще ни убият! — зави брюнетката.
— Млъквай, тъпачко, — прекъсна истерията Яна, и се обърна към сивооката с ободряваща усмивка. — Ако искаха да ни убият, да са ни убили досега. Вероятно ще се окажем в някой бардак.
— Смела си, — с уважение прошепна сивооката, — как се казваш?
— Яна. А ти?
— Марина, — сивооката въздъхна, — иска ми се да бях като теб. Аз съм ужасно страхлива.
— Аз също се страхувам, — призна Яна, след като поразмисли.
Тя действително не се чувстваше в свои води. Единственото снаряжение, което Сантяго и разреши да вземе, беше малка пластмасова капсула с шестпроцентен разтвор на разковниче (номер 14 в каталога „Съвременни средства за освобождение“, сто процента гаранция, че ще се освободите от всякакви окови, белезници и ключалки, доставка по куриер), а единствената гаранция — неговата дума. В обичайна ситуация това би било достатъчно, но Вестителят не беше обичайна ситуация, и младата жена беше нервна.