Супермаркетът на Гилдията
Москва, улица „Болшая Лубянка“,
28 юли, сряда, 09:13
След разговора със Сантяго Кортес изключи телефона и се огледа наоколо, чудейки се какво да прави оттук нататък. Гордостта не позволи на наемника да разкаже на комисаря за бедственото си положение — джобовете му бяха съвсем празни, наложи се да остави ножа на Чуя, кредитната карта „Тиградком“ я взеха людите, а мръсните панталони с кални петна изглеждаха много подозрителни на фона на чисто облечените московчани. Освен това действието на наркотика скоро щеше да свърши, а без нова доза можеше просто да изгуби съзнание.
След като се ориентира в обстановката, Кортес се усмихна и облекчено въздъхна — близо до станцията на метрото, от която беше излязъл на повърхността, блестяха под яркото сутрешно слънце огледалните витрини на супермаркета на Гилдията — най-голямата търговска верига на Тайния Град. Там можеше да намери всичко, което му трябваше. Официално търговската площ на супермаркета заемаше само първия етаж на огромната сталинска сграда на ул. „Болшая Лубянка“ и предлагаше на посетителите само хранителни продукти. Шасите, създатели и собственици на Гилдията, се бяха постарали да напълнят залата с най-висококачествена продукция. Сред безбройните стелажи и рафтове посетителите можеха да намерят семена от елда и скъпи деликатеси, жива риба и прясно месо, деветдесет вида сладолед и хиляди вина. По всяко време, а супермаркетите на Гилдията работеха денонощно, очите се свиваха и от ярките опаковки, и от безбройните колички на купувачите. Търговията вървеше на високи обороти, но основните стоки, предназначени за истинските клиенти на супермаркета, се намираха на втория и третия етаж, до които се стигаше със специален асансьор. Именно там шасите правеха истинския си оборот.
Без да обръща внимание на учудените погледи, с които щъкащите из търговската зала домакини съпровождаха мръсните му дрехи, Кортес стигна до края на супермаркета, отвори незабележима врата без надписи и влезе в малка приемна, от която тръгваше асансьор. Стоящият зад ниска масичка дремещ охранител вдигна очи и безизразно съобщи:
— Това е служебен вход. Ако обичате, върнете се в търговската зала.
— Трябва да се кача на третия етаж, — каза Кортес. — При Биджар.
Биджар Хамзи беше управителят на супермаркета и изобщо много известен в града шас.
— Значи знаете, какво да правите. — Охранителят кимна с глава към магнитната ключалка на вратата на асансьора. — Къде ви е картата?
— Загубих я, — призна Кортес. — Нека да направим идентификация по пръстови отпечатъци, а? Виждаш, че имам неприятности.
— Проблеми, проблеми, — измърмори охранителят и стана от креслото, — челите вечно имат някакви неприятности.
Съдейки по заяждането, беше чуд от ложата на Хермелините. След като измъкна от някакво шкафче прибор с приятен тъмносин цвят, охранителят го сложи на масата и го включи:
— Сложи си ръката и си кажи името.
Кортес пъхна дясната си ръка в процепа, приближи очи до обектива на горната част на прибора и се представи:
— Кортес, наемник, човек.
На панела замига зелен диод. Охранителят извади от джоба си карта „Тиградком“ и я прокара през ключалката. Вратите на асансьора безшумно се отвориха.
На третия етаж Биджар Хамзи вече очакваше мръсния и нещастен наемник.
— Кортес, скъпи, радвам се да те видя отново!
Наемникът разгледа елегантния костюм на шаса, почувства лекия аромат на скъпия му одеколон, мълчаливо взе от притичалия сервитьор чаша и отпи от коняка в нея. По тялото му се разля приятна топлина.
Обзавеждането на третия етаж доста се различаваше от безличните търговски площи долу. Нежните, приглушени тонове, леката миризма на скъпо кафе и разкошните дивани, на които отлично се обсъждаше с мениджърите на супермаркета исканата покупка, превръщаха супермаркета в елитен салон. Собствениците на Гилдията създаваха условията, нужни на клиента, за да се раздели с парите си лесно и приятно. А за пари шасите можеха да предложат всичко. В супермаркета имаше разкошни дрехи и бижута, оръжие и амуниции, медицински препарати на ерлийците и билкови отвари на магьосниците на Зеления Дом, всякакви документи (автентичността им гарантираше полиграфическата компания „Шас-Принт“) и кой да е автомобил от подземния паркинг на сградата. Гилдията се занимаваше с всичко, което носеше печалба.