— Считай, че вече си тръгнал.
Напускайки с новия джип супермаркета на Гилдията, Кортес беше сигурен, че задачата, която му постави Сантяго, няма да предизвика особени проблеми. Гюрзата стоеше удобно под мишницата му, в устата имаше нов изкуствен зъб, а в портфейла имаше пари, карта „Тиградком“ и прилично изтъркана полицейска значка. Наемникът беше готов за всичко.
Той започна издирването на Юшлаков от студиото. Внимателно отвори желязната врата, и след като се убеди, че фотографът не е там, тръгна към Олимпийското село, където беше квартирата на Юшлаков. Там му провървя — до входа стоеше поддържаната деветка на фотографа. Кортес паркира джипа така, че да й прегради пътя и се качи на съответния етаж.
— Александър Генадиевич в къщи ли е? — попита той изрусената жена на около трийсет години в лекомислено сиво-бяло халатче, която отвори вратата.
— Кой сте вие? — издавайки напред долната си устна, попита жената.
— Приятел, — съобщи Кортес, отмести я от вратата, и влезе в коридора. — В къщи ли си е?
Квартирата на фотографа беше в средна степен на запуснатост. Обезцветените тапети, прилично издраните мебели и календарът с полуголи девици на стената ясно показваха, че помещението е под наем и Юшлаков няма намерение да влага в него пари. Миришеше на прах и някаква храна.
— Кой си ти? — изскочилият от кухнята потен субект с провиснал анцуг и мазна тениска с всички сили се опитваше да изглежда страшен. — Какво искаш?
— Господин Юшлаков? — мързеливо разтягайки думите, попита Кортес, гледайки над главата на субекта. Не беше трудно, защото Алик стигаше до рамото на наемника.
— Да, за какво става дума?
Кортес лениво размаха полицейската значка:
— Във вашето студио, Александър Генадиевич, е открит трупът на издирван престъпник. Пригответе се, отиваме на ул. „Плющиха“.
— Аз нямам нищо общо! — стреснато каза Юшлаков.
— Възможно е, но трябва да дойдете. Колата ми е долу.
— Какво иска тоя, Алик?! — В стаята влетя разярената блондинка. — Ще се обадя в полицията.
Кортес демонстративно се прозя.
— Ето я полицията, скъпа, — намръщи се фотографът и раболепно погледна наемника. — Може ли да се облека?
— Разбира се — Кортес извади от джоба си клечка за зъби, — ще почакам.
— Благодаря. — Юшлаков бързо влезе в спалнята. — Лена, къде са ми джинсите?
— Под дивана! — извика в отговор блондинката и предизвикателно изгледа Кортес. — Ще пиете ли нещо, полицай?
— С кола съм, — наемникът внимателно я оглеждаше. — Отдавна ли сте в Москва?
— Две години. — Лена беше опитна жена, но цинично-изучаващия поглед на Кортес я накара да замачка нервно края на халатчето.
— С какво се занимавате?
— Модел съм, — предизвикателно отговори жената.
— Професия или хоби?
— Професия, — парира блондинката, — а вие трябва да сте по-учтив, ъ-ъ…
— Капитан.
— Трябва да сте по-учтив, капитане.
Блондинката се приближи до минибара, и заемайки, както и се струваше, привлекателна поза, си сипа шампанско от явно отдавна отворена бутилка.
— Всички мъже са такива грубияни. — В гласа и отново се появиха предизвикателни нотки. — Мисля, че това е признак на сила. Обичам силни мъже, капитане.
Тя гаврътна виното, остави изцапаната с яркочервено червило чаша и се усмихна на Кортес.
— Документите ви в ред ли са? — попита наемникът, докато продължаваше да си чопли зъбите. — Арести? За проституция, например?
Професионалният модел изсумтя и изскочи в коридора.
— Готов съм, — в стаята се върна Юшлаков. — Миличка, скоро ще се върна.
Миличката не отговори.
На улицата, като видя круизъра на наемника, фотографът се спря, и гледайки недоверчиво Кортес, с опасение отбеляза:
— Хубава машина.
— Обикновена, господин Юшлаков, обикновена, — успокоително произнесе наемникът. — Спирачки, кормило, четири колела, фарове.
— Оперативна, — досети се фотографът.
— Не, лична, — честно си призна Кортес, и леко и неочаквано докосна с пръсти шията му.
На сбогуване Биджар му предложи да купи аерозолно флаконче с „прахът на Морфей“, превъзходно средство за обездвижване, което ерлийците използваха за анестетик, но наемникът отказа. По въпроса с хората Кортес се доверяваше само на своите професионални навици.