— О’кей, — вдигна длани капитанът, — а ние?
— Вие ще пробивате по стълбището, — сви рамене Сантяго, — и ще ликвидирате охраната.
Чудът вдигна глава:
— Двайсет и пет етажа пеша?
— Ще ви изчакаме, — успокои го комисарят. — Трябва да ударим едновременно, за това, когато сте готови, звъннете.
— Разбрах.
Сантяго се огледа:
— Ето го и последният щрих.
Съюзниците се обърнаха към приближаващия круизър.
— Какво е това? — попита Мечеслав.
— Не какво, а кой, — поправи го навът, — мой приятел.
Той здраво стисна ръката на излезлия от джипа Кортес.
— Докарахте ли фотографа?
— Да.
— Надявам се, че е жив? — намръщи се Сантяго, докато загрижено разглеждаше полегналия на задната седалка Юшлаков. — Договорихме се, че няма да го убивате.
— Всичко е наред, — увери го наемникът, — той просто спи.
— Забележително. Полицията проследи ли ви?
— От дома му, — усмихна се Кортес, — не съм се опитвал да се измъкна от тях.
— Правилно. — Сантяго внимателно погледна човека. — Де Гир ще качи фотографа горе. Ще тръгнете ли с него?
Кортес замислено се почеса по носа.
— Яна там ли е?
— Там е.
— Тогава ще тръгна.
— Капитане — Сантяго се обърна към чуда, — позволете да ви представя своя приятел Кортес.
Резиденцията на Вестителя
Москва, улица „Нови Арбат“,
28 юли, сряда, 11:15
— Извънредно произшествие в Москва. Преди няколко минути неизвестен терорист съобщи по телефона за заложена на Киевската гара бомба с огромна разрушителна сила. В момента спецподразделение на управлението на полицията е отцепило гарата и проверява сградите, включително съдържанието на всички клетки на камерата за съхраняване на багаж…
Гласът беше висок и противен. Той пискливо се забиваше в мозъка, причинявайки почти физическа болка. От къде се беше взел този глас? Последното, което помнеше Артьом, беше Лана. Прекрасната, омагьосваща Лана. Тя май му духна в лицето някакъв прах. Или го целуна? Не, целуваше го по-рано, устните му пазеха горчивия вкус на ласките и, и Артьом с ужас си спомни, че е разказал на прелъстителката всичко. И даже и е дал Амулета.
— Спри да се занимаваш с глупости, — се разнесе раздразнен мъжки глас, и високият затихна. — Кога ще дойде на себе си?
— Скоро.
Приятният дълбок глас принадлежеше на Лана.
— Колко скоро?
— Вече се преструва.
Артьом с неохота отвори очи.
— Как се чувстваш? — грижовно попита младата жена.
— Отвратително.
Главата му буквално се цепеше на части.
— Пийни. — Лана поднесе към устните му чаша, Артьом с голямо удоволствие отпи голяма глътка изворна вода и се огледа.
Седеше в резбовано кресло с права неудобна облегалка, не беше вързан или окован, и до него в точно същото кресло, съблазнително вдигнала крака на страничната облегалка, се беше разположила младата жена. Огромните и изумрудени очи весело проблясваха в мигащата светлина на факлите. По-голямата част от стаята заемаше масивна дървена маса, покрита с колбички, реторти, фолианти и прочие прашни боклуци. В далечния ъгъл стоеше малък мангал, а всички стени бяха покрити с рафтове с подозрителни гърненца и стъкленици, които пълнеха стаята с тежка неприятна миризма. Дребен светлокос магьосник с насмешливи яркозелени очи внимателно разглеждаше Артьом от огромно кресло, стоящо начело на масата, и зиморничаво загръщаше бялото си кожено палто, въпреки, че в помещението беше доста топло. Цялото му същество излъчваше скромното тържество на победителя.
— Дълго ми се наложи да тичам след теб, момченце.
— Казвам се Артьом. И искам да предупредя, че имам влиятелни приятели.
Светлокосият разбиращо се усмихна и се представи:
— Любомир, но някои ме наричат Вестителя. По-добре ли се чувстваш?
— Още не знам.
Главата го болеше още по-силно, като че ли я бодяха хиляди малки иглички.
— Колко нежно, — презрително каза Лана. — За какво ти е той, Вестителю?
Странен въпрос, отчитайки факта, че Лана знаеше цялата предистория, но Артьом реши да си замълчи.
— За какво? — бавно повтори магьосникът. — Той е откраднал нещо ценно.