— От теб?
— Разбира се, че не. От слугите ми.
— Ах, от Червените Шапки! Защо изобщо си се свързал с тях? Ти си Вестителя!
— Не е твоя работа, фейо, — с тиха заплаха произнесе Любомир.
Лана сви рамене:
— Зеленият Дом ще те послуша.
— Нямам нужда от услугите на Зеления Дом. Той ме предаде.
— Но людите дори не знаеха…
— Няма да обсъждаме този въпрос. Стой тихо и моли Спящия да се отнеса с теб добре. А не така, както заслужават зелените вещици.
Младата жена явно не очакваше подобна агресия. Тя свали крака от облегалката и нервно дръпна надолу набедрената си превръзка:
— Мислех, че ще се зарадваш. Ти си ни нужен, Вестителю, чакахме те…
— Да ти кажа ли какво виждам? — магьосникът скочи от креслото и плътно се приближи към Лана. — Просто си се изплашила, малка твар. Била си сред тия, които ме изгониха, спасявайки своята власт, и желаеха смъртта ми, а сега, като усещаш собствената си гибел, пълзиш на колене! Къде беше, когато умирах в самота? На някой кралски бал? Отдаваше се на пияните воеводи и тлъстите барони? С кого беше, Всеслава, докато умирах от студ?
— Аз…
— Млъкни, мръснице! — силна плесница накара феята да замълчи. — Няма да се скриеш от мен, Всеслава, няма да ме заблудиш!!
Сърцето на Вестителя заби тежко, Лана и Артьом го чуха. И усетиха пронизващ студ.
— Сбърка, Всеслава. Псор!
От малка желязна вратичка, скрита сред безбройните полици и шкафове, се измъкна странно невъзмутимо същество в широка бяла риза.
— Псор, наглеждай я.
Съществото кимна, приближи се до момичето в гръб и метна на шията му тънка примка. Магьосникът видимо се успокои:
— Ще помисля какво да правя с теб, Лана.
— Кучи син!
Отговор бяха шамарите. Любомир с видима наслада нанесе три звънки удара и направи крачка назад. На бузите на феята пламнаха червени петна.
— Стой и мълчи, малка твар.
Яркозелените очи на магьосника се преместиха върху Артьом:
— Сега да се заемем с теб. Разбираш ли какво става тук, чел?
— Не. Но докато ти се разправяше с тази… млада жена, ми беше значително по-спокойно.
— Не се съмнявам, — усмихна се Любомир. — Амулетът у теб ли е?
Артьом неочаквано разбра, че Лана не е дала на Вестителя Източника и даже не го е споменала. Защо? Какво е замислила? Артьом издържа погледа на магьосника и попита:
— А ти не четеш ли мисли?
Любомир се намръщи:
— Чета, но някой много професионално е защитил мозъка ти от сканиране. Той е недостъпен дори за мен.
— Тоест, ти не можеш да се ровиш в паметта ми?
— Абсолютно вярно.
— Не знам, кой го е направил, но съм му благодарен.
— Не избързвай, — магьосникът се усмихна. — Мозъкът ти е защитен, но паметта си е там.
Артьом бързо си припомни последните събития и кимна:
— Така е.
— И ако поискаш, можеш да ми разкажеш всичко.
Трагичен обрат.
— А ако не искам?
— Тогава ще ми се наложи да те убедя.
До десния крак на Любомир се появи малка масичка с блестящи инструменти. Скалпели, ланцети, куки… На Артьом му стана лошо.
— Нямам много време. — Магьосникът беше почти тъжен. — Но ще те оставя да си помислиш.
— Благодаря.
— Няма защо. Помисли над това — Любомир бавно местеше инструментите, — ти се оказа в епицентъра на борба за власт, и досега, волно или неволно, помагаше на враговете ми, но аз не съм злопаметен. Лично на мен ти нищо лощо не си ми направил. А и едва ли можеш. За това можем да се договорим.
— А как ще погледнат на това приятелите ти?
— Червените Шапки? По отношение на тях предпочитам думата „слуги“.
— Те не предизвикват доверие.
— Допускам, но тези, които смяташ за свои приятели, лъжат и убиват също като тях. Мен искат да ме убият, откакто съм се родил. Аз съм Вестителят. По право ми принадлежи короната на Зеления Дом, а вместо това съм принуден да се съюзявам с Червените Шапки, докато вървя против Великите Домове. Но това скоро ще свърши. — Магьосник възбудено тръгна из кабинета. — Ще сваля Тъмния Двор, ще получа власт над Тайния Град и ще се заеме с цялата планета. Никой няма да може да ме спре, а тези, които са с мен, ще получат щедра награда. Искаш ли да бъдеш наместник на Западното полукълбо?