— А Томба разказа играта на хваните в „Реактивната яребица“, — застъпи се за своето протеже уйбуй Копито. — Между впрочем, даже Бонций не смее да сяда на една маса с него.
— Да беше заложил на Бесяев, на чела, — презрително отговори Драката Дурич. — С вас, фъфлещите, нищо не може да се направи!
Копитото Шибзич се озъби и неуверено посегна за пистолета.
— Стига сте се пулили в телевизора, да ви чукам в ушите! — Секирата щракна с дистанционното и мрачно погледна седящия зад масата Чук. — Ти кога тръгваш? Сега моите момчета са дежурни.
— Когато Любомир каже, — лениво отговори едноокият и си сръбна от манерката. — И на мене не ми е кеф фа сефя тука.
— Любомир, Любомир, — замърмори Секирата. — Развил е мания за преследване, да ме чукат в ушите. Удвои охраната, блокираха асансьора, и за какво, се питам, довлякоха на покрива десет тона чакъл? Истина ви казвам, изкукал е нашият магьосник, да ме чукат в ушите.
Секирата млъкна и очаквателно погледна едноокия. Обикновените охранители се бяха разпълзели по ъглите, по-далече от двамата фюрери. Едноокият благоразумно мълчеше.
— Довлече някакъв чел, и тая фея, Лана, — продължи Дуричът. — Кой знае какво се договаря с нея? Може да се кани да се върне в Зеления Дом, а нас да ни зареже?
На Секирата много му се искаше Шибзичът да подкрепи размирните му мисли и да изрази недоверие в магьосника. Тогава можеше с пълно право да го обвини в предателство и да го убие. Но Чукът не се поддаде:
— Любомир знае какво прави. Ние вофим опасна и сложна игра.
Секирата се намръщи:
— Разбира се.
Москва, улица „Болша Молчановка“,
28 юли, сряда, 11:29
Щом последният рицар се скри във входа, Мечеслав си свали блейзера, нави ръкави и измъкна от багажника на сааб-а масивен боен топор.
— Идеален за близък бой, — обясни той на комисаря. — На Любомир ще му хареса.
— Надявам се. — Навът любопитно пипна с пръст широкото острие. Съдейки по йероглифите, гравирани в метала, оръжието бяха направили жриците на Зеления Дом. — Само го размахвайте по-внимателно, бароне, все пак не сме в гората.
— Не се бой, — покровителствено каза людът. — Ако искаш, имам още един такъв.
— Благодаря — Сантяго се усмихна, и в ръката му се появи тънък навски стилет, — имам си всичко.
За разлика от барона, който не беше магьосник, върховният боен маг на Тъмния Двор можеше да си позволи да носи само това крехко острие. Мечеслав потрепери. Също като тогава, в тронната зала на Зеления Дом, той не успя да види откъде навът вади оръжието си.
— Изящна вещ, — промърмори людът.
— Действа избирателно. — Комисарят протегна ръка пред себе си и стилетът изчезна. — Насилието — това е грубо. Аз се стремя да го ограничавам при водене на преговори.
Людът поклати глава с разбиране:
— Не обичаш кръв?
— Не обичам много кръв.
— Не се ли боиш, че ще си изцапаш костюма? Предстоят ни напрегнати преговори, казано на твоя език.
— Нищо страшно, — сви рамене Сантяго, и гледайки отражението си в стъклото на сааб-а, си оправи вратовръзката. — Имам много.
— Скъп ли е?
— Осем хиляди. Шит е по поръчка в ателието на Манир Турчи.
— О-хо, — поклати глава людът.
Манир Турчи обличаше елита на Тайния Град. Красиво, но безумно скъпо. Баронът можеше да си позволи само три такива костюма на Турчи и разбира се, нямаше намерение да облича някой от тях пред битка. Съдейки по всичко, Сантяго просто нямаше други костюми.
Мечеслав извади от жабката изящна златна кутийка и изсипа на дланта си няколко сухи листенца.
— Зъбарче? — поинтересува се комисарят.
— А-ха. — Баронът хвърли кутийката в колата и започна да дъвче листенцата.
Навът не одобряваше такива неща. За разлика от златния корен, зъбарчето не беше забранено в Тайния Град, но се отнасяше към силно действащите препарати. По време на действието си (от петнайсет минути до шест часа в зависимост от дозировката) то удесеторяваше силата на воина, но правеше поведението му доста неадекватно.
— Тук ще има ли проблеми? — Сантяго почука с пръст челото си.
— Не-а, — измуча Мечеслав, — аз контролирам всичко.
— Надявам се, — миролюбиво произнесе навът и измъкна от джоба си звънящия телефон. — Франц вече е горе, време е.