— Избирай — времето изтече. — Любомир тежко изгледа пленника. — Какво реши, Артьом? С мен ли си?
Лана мълчеше, а Псор, слугата на Любомир, безсмислено се пулеше в пространството. Артьом дълбоко въздъхна:
— Както разбираш, Вестителю, в дадената ситуация…
— Нищо не му казвай, той е лъжец, — неочаквано се обади Лана. — Сантяго беше прав.
— Какво?
— Какво?! — подскочи Любомир.
— Сантяго беше прав! — силно и с някакво отчаяно злорадство в гласа повтори младата жена. — Ти не си пророк, а обезумял от кръв девственик с наполеонов комплекс. Късно е, Вестителю, с твоите методи вече нищо няма да постигнеш!
— Тогава защо беше целият спектакъл? — личеше си, че Любомир е зашеметен.
— Нямаше спектакъл, — усмихна се Лана. — Аз действително водех Артьом при теб, аз действително ти носех Амулета, аз действително вярвах, че ти си моят император. Достойният владетел на Великия Дом Люд.
Феята презрително се намръщи:
— Артьом каза, че работи за Тъмния Двор, и аз, докато пътувахме насам, реших да се обадя на Сантяго.
— И какво ти каза той? — глухо попита Вестителят.
— Той не започна да ме заплашва и да ме уговаря, — въздъхна Лана. — Просто ме посъветва да доведа Артьом при теб, да видя какво представляваш, и чак след това да взема решение. Фактически, комисарят спаси живота ми. Амулетът е в моя мустанг, Вестителю, но ти няма да се добереш до него.
Във въздуха пред масата се появи малка черна точка. Магьосникът отскочи. Точката бързо растеше, и след миг в стаята играеше приличащ на огромно вретено вихър.
— Портал! — изкрещя феята. — Най-накрая!!!
От бушуващия мрак на вретеното се появи висок мъж в елегантен светъл костюм.
— Сантяго? — без да вярва на очите си, изсъска магьосникът.
— Здравейте, Вестителю, — очарователно се усмихна пришелецът. — Ще поговорим ли?
Любомир грабна от масата малък дървен жезъл и очерта пред себе си кръг:
— Защита!
Плътна зелена мъгла омота вихъра и скова стремителните му движения. Разнесе се грохот, някой извика, нещо се събори, сградата потрепери и се разклати. Порталът изчезна, и на мястото, където беше стоял, с глух удар падна голямо парче от дръжката на боен топор.
— Сега ще поговорим, нав, — озъби се магьосникът. — Сега никой няма да ни попречи.
— Много добре, — пришелецът отново се усмихна. — Тъмният Двор не е съгласен с действията ви, Вестителю, и ме изпрати да оправя нещата…
— Ще я отнесе като перушинка, — обеща Бамбарда, залепвайки към масивната желязна врата опаковка пластичен експролив. — Дръпнете се.
Останалите без Източник чуди икономисваха магическа енергия и решиха да разбият вратата по челския начин.
Де Гир махна с ръка и рицарите се спуснаха половин етаж надолу.
— Защо е всичко това? — изписка Юшлаков. — Защо съм тук?
След като дойде на себе си и видя, че е заобиколен от странно облечени хора, фотографът изпадна в паника. Докато го караха да тича, подкарвайки го с ритници, той мълчеше и едва сега, след като си пое въздух, рискува да зададе въпроса, който го измъчваше. Отговорът не закъсня.
— Млъкни, тъпанар, — изгледа го Кортес, и фотографът незабавно се подчини. Той страшно се боеше от едрия наемник.
— Готови ли сте? — за последен път се огледа Бамбарда. — Взривявам.
Оглушителен грохот разтресе сградата, вратата отлетя, и от дупката се разнесоха уплашените вопли на Червените Шапки.
— Напред! — изкрещя де Гир и тръгна напред, но веднага объркан се спря.
Грохотът не стихваше. Той се усилваше, като че ли от горния етаж към тях идваше огромна снежна лавина. Приближаваше се нещо много тежко. Капитанът се заслуша.
— Какво става? — прошепна Бамбарда.
Отгоре се посипа тънка струйка пясък, падна камъче, а грохотът се усилваше…
— Спасявай се! — кресна Кортес, хвана фотографа за яката и се хвърли по стълбището.
След секунда на площадката, където току-що стояха чудите, се стовари лавина от чакъл и пясък и затвори пътя нагоре.
Мечеслав се опитваше да върви на крачка от Сантяго. Баронът още не беше ползвал навски портал и не се чувстваше сигурен. Но всичко се оказа много просто. Щом стъпи в тъмния вихър, някаква мощна сила леко го подхвана и го понесе някъде напред. Струваше му се, че продължава да върви, но усилия за това не се изискваха. Странно усещане за лекота обхвана барона, той се разсмя и намести топора.