— Ще му дадем да се разбере, нав! — викна той на гърба на вървящия отпред комисар. — Смърт за Любомир!!
— Здравейте, Вестителю! — отговори гърбът. — Ще поговорим ли?
Мечеслав трепна, но се досети, че навът вече е излязъл от портала, и решително направи последната, както му се струваше, крачка. Вдигна топора, готвейки се за бой, и в този момент чу гласа на магьосника:
— Защита!
Зелена мъгла проникна в тъмнината на портала. Нещо разтресе Мечеслав, дръпна го надолу, и баронът усети, че пада. Той нелепо разпери ръце, преобърна се няколко пъти и закрещя. След това спомените му бяха хаотични и неясни. Нещо го носеше като перце, въртеше го на всички страни като в огромна центрофуга, и когато най-накрая, кашляйки тежко, се измъкна от портала, му се виеше свят. Не можеше да се съпротивлява на прилошаването. Не виждаше нищо. Тялото му се сгърчи и остатъците от закуската напуснаха организма му. След секунда баронът видя къде са отишли. Пред него стоеше разстроеният Секира.
— Ще те убия!! — изрева людът и замахна с топора.
„Много е лек“ — отбеляза той за себе си.
За съжаление, баронът не разбра, че по-голямата част от оръжието е останала от другата страна на портала. Замахът, подходящ за тежкия топор, доведе до напълно предсказуем резултат — Мечеслав нелепо се строполи на пода.
— Тревога! — вресна Секирата, хвърляйки се на земята. — Люди!
Червените Шапки откриха безредна, но доста хазартна стрелба по барона. Помещението се напълни с дим. Мечеслав стана на четири крака, и спасявайки се от изстрелите, се заби в стената. Удесеторяващото силите му зъбарче му помогна да пробие бетонната преграда, като че ли е от хартия, и баронът пропадна в някаква яма.
— Тревога, тревога!!! — продължаваше да врещи изпод масата Секирата.
— Млъкни! — не издържа Чукът. — Той беше сам.
Съпроводен от уважителните погледи на Червените Шапки, едноокият храбро се приближи до дупката и внимателно надникна в шахтата на асансьора. Някъде отдолу се чуваха ругатните на Мечеслав.
— Ще му пратим пофарък, — каза Чукът и хвърли в дупката граната.
Чу се взрив, ругатните престанаха, но развлечението допадна на останалите, и в шахтата полетяха още няколко гранати.
— Къде, къде са те? — викаше Васкин и тресеше рамото на Корнилов. — Къде се дянаха?
— Спри с истерията! — кресна майорът. — Ти офицер ли си, или…
Владик засрамено млъкна и погледна Шустов. Дебелият мълчеше, но в очите му се четеше аналогичен въпрос.
Ситуацията се получи странна. Двете лелки, които стояха на улицата, известно време се въртяха около тъмнозеления сааб. След това тази, която беше по-висока, измъкна от сутиена си телефон, каза няколко думи в него и сътвори в средата на улицата малко черно облаче. Пред очите на полицаите двете лелки по ред пристъпиха в него и изчезнаха. Облачето се разсея, улицата опустя, и Васкин откачи.
— Странна работа, — внимателно каза Сергей. — Може да са някакви хипнотизатори или екстрасенси…
— Може би, — промърмори Корнилов, — а може и да са избягали от лудницата циркаджии.
— Ти такива случаи ли търсеше в архива?
Андрей не успя да отговори.
— Отново, — прошепна лейтенантът.
Около сребристия мустанг, паркиран до полицейската волга, се образува още едно черно облаче. Зашеметените хора безмълвно видяха как от него излезе висок, облечен в тъмносив костюм мъж, отвори вратата и извади от задната седалка малка черна раница.
— Да го хванем ли? — неуверено попита Шустов.
Корнилов отрицателно поклати глава.
Човекът затвори вратата, смигна на седящите във волгата полицаи и се върна в облачето, което мигновено се разтвори във въздуха. Улицата отново опустя.
— Познаваме ли го? — с недоумение поклати глава Сергей. — Кирилич, на кого намигна?
— На мен не, със сигурност. — Корнилов се втренчи във Васкин. — Дойде ли на себе си, студент?
— А-х, — изскимтя Владик и се преви.
В шахтата на асансьора избухна първата граната.
Като видя, че Любомир е зает с комисаря, Лана ловко се изви, и острият и лакът се заби в лицето на Псор. Малкият слуга залитна. Младата жена скочи и го удари с крак.
— Господарю!!! — отчаяно изврещя Псор, но на Любомир не му беше до него.