След като разбра, че помощ няма да има, слугата с всички сили се вкопчи във феята и я блъсна в зимната градина.
— Махни се, изрод!
Лана не искаше да убива нещастника, но Псор настъпваше. Разногледите му очи горяха яростно, а малките му ръчички бяха свити в юмручета.
— Псор, спри се, ще те убия!
Лана, която още не можеше да реши как да постъпи с вбесения слуга, направи крачка назад и се оказа на витата стълба, която водеше някъде надолу.
— Защита! — долетя от кабинета гласът на Вестителя, и защитните системи на магьосника влязоха в действие. Стените затрепериха, подът се разтресе, и цялата сграда потрепери. Феята усети, че губи опора, стълбата изчезна изпод краката и, и двамата със слугата паднаха долу. Лана с усилие се извъртя като котка във въздуха и се приземи долу-горе добре, а обезумелият Псор, до последно протегнал към нея малките си ръчички, падна лошо. С кратък, сух трясък вратът му се счупи, и Вестителят остана съвсем сам.
Шумът на горния етаж се усилваше. Там явно оставаше нещо, но риданията на уплашените пленници пречеха на Яна да разпознае донасящите се гласове. Тя се стегна и реши — време е.
Строши със зъби малката пластмасова ампула, сгърчи се (както каза Сантяго, разтворът от разковниче беше ужасно горчив), но не обърна внимание на това, внимателно наплюнчи оковите си и го потърка една в друга. Разтворът със съскане се просмука в закалената стомана и за няколко секунди я превърна в прах.
— Как го направи? — учудено прошепна Марина, но не дочака отговор.
След като се освободи, Яна се заслуша — през звуците, които издаваха пленниците, до нея стигна звукът от приближаващи се крачки. Някой идваше по витата стълба.
Любомир? Младата жена спря, страхуваше се от среща с магьосника. Внезапно сградата потрепери, пленниците заскимтяха, а откъм стълбата се раздаде сърцераздирателен вой. Нещо меко падна на пода.
Яна внимателно надникна зад колоната. На пода, там, където се предполагаше да е краят на стълбата, седеше руса жена с лекомислени дрешки и мрънкайки жално, разтриваше удареното място. Яна се хвърли напред и ритна блондинката в слепоочието. Тя падна безчувствена на пода.
— За какво си дошъл? — заплашително попита магьосникът.
— Трябва да извадя сърцето ви, Любомир, — обясни Сантяго. — Сърцето на Вестител — това е голяма рядкост в днешно време.
— Също като сърцето на нав, — парира магьосникът. — Наскоро ми доставиха едно.
— За щастие, то беше фалшиво, — усмихна се комисарят. — Вашите храбри последователи убиха куклата на Ортега.
Магьосникът почервеня.
Разменяйки си фрази, съперниците бавно се движеха из стаята, избирайки удобно място за двубоя. Любомир с дървения жезъл в ръка приличаше на огромен бял плъх с яркозелени очи. В сравнение с високия Сантяго изглеждаше истинско джудже.
— Няма да ме спреш!
Навът не отговори. Без да изпуска от поглед противника, той извади отнякъде тънкия черен стилет, протегна го пред себе си, и с мека, хищна грация започна да се приближава към магьосника.
И двамата не забелязваха Артьом. Стараейки се така и да си остане, той отстъпи към стената и се огледа да потърси Лана. Но уви! Тя беше изчезнала.
— Няма да вземеш сърцето ми!
Навът спря:
— Може би, ще започнем?
— Съгласен съм.
В този момент Артьом твърдо реши, че ще застане на страната на победителя.
Магьосникът замахна с жезъла. Избухна нетърпимо ярка светлина, и към нава полетяха тънки зелени мълнии. Любомир, чието тяло излъчваше зелено сияние, виртуозно въртеше жезъла, и създаваше все нови и нови мълнии. Сантяго се държеше. Той беше сгънал леко краката си в коленете и плавно движеше пред себе си свободната си ръка, създавайки плътен черен облак, в който изчезваха мълниите на магьосника. Зад гърба му застрашително се трупаше мъгла.
— Виждам, че добре си се подготвил, нав! — презрително извика магьосникът. — Мракът ти дава сили.
Огънят в камината пламна по-силно…
— От тук няма да минем, — разочаровано произнесе Кортес, гледайки стълбищната площадка. — Камъни.
Следващите му думи, вероятно нецензурни, потънаха в кашлица. Прахът стоеше като стена.
Чудите, които, спасявайки се от лавината, бяха слезли на двайсет и третия етаж, недоволно зашумяха. Де Гир печално погледна белия си от варта плащ и горчиво въздъхна. Чувстваше се излъган.