— Браво. — Магьосникът се протегна. — Пряко нападение на Велик Дом е обречено, колкото и бойци да изпратим. Маговете на Ордена и подготвените от тях войници ще ни направят на пух и прах. За това целта на нападението ни е Източникът. Разбра ли, Сабя? Не грабежи и убийства, а завладяването на Картагенския Амулет. За трофеите ще мислим след това, без Източник чудите ще прекратят съпротивата си до два-три дни, тогава ще дойдем и ще вземем всичко, което ни харесва.
— И ще ги избием до един.
— Както искаш.
— Ами Тъмния Фвор? — Чука се беше подготвил добре за разговора.
— След като извадим от играта чудите, ще атакуваме Цитаделата по пълнолуние!
— И ще победим?
Любомир рязко се извърна към Секирата.
— А ти как мислиш?
Дуричът почувства, че е загазил. Изражението на огромните яркозелени очи на магьосника буквално го прикова към табуретката.
— Не се с-с-съмнявам…
— Благодаря. — Магьосникът премести поглед на Гнилича. — Какво има още в плана ти?
— Ами, щом няма да убиваме всички, значи така — Сабята се намръщи и премести пръст по хартийката. — Нахлуваме в Замъка, основните сили задържат чудите, а малка група си пробива път до съкровищницата. Там има три бронирани врати, на всяка по шест минути, общо осемнайсет. Момчетата ми ще издържат толкова.
— Много по-добре, приятелю, много по-добре! — Магьосникът се наведе над масата. — Само че Амулетът не е в съкровищницата…
След като изпрати Червените Шапки, Любомир направи няколко безцелни кръга из кабинета, след това се спря в центъра на сводестото помещение и започна бавно да се поклаща от пръсти на пети, подсвирквайки си под нос някаква песничка. Очите му бяха притворени.
В стаята боязливо надникна Псор.
— Господарю, може ли да разтребвам?
— Да. — Потънал в мислите си, Любомир погледна през слугата. — Мисля, че нищо не забравих.
Псор, свикнал със странностите на господаря си, мълчаливо кимна и се притисна към стената, за да му направи път да мине през вратата.
Другата част на резиденцията чувствително се различаваше от кабинета, в който Любомир приемаше Червените Шапки. Голямата, ярко осветена от електрически лампи стая беше превърната в зимна градина. В прозрачната вода на плитък басейн пъргаво плуваше ято златни рибки. Цялото свободно пространство беше заето от растения. Храстите с пищни розови цветове, палмите, увити в лиани, бръшлянът, скриващ каменните стени, и накрая, веселото чуруликане на птици във високи клетки създаваха впечатление, че се намираш в истинска градина на открито.
Любомир гребна с ръка вода и жадно я изпи. Днес беше важен ден. Всичко беше решено, планирано, и оставаше само да се чака.
Той изтри устни с опакото на ръката си и потрепери: на мраморния борд на басейна лежеше голяма яркожълта огърлица.
— Отново? — Магьосникът прехапа устни до кръв. — Аз не искам, не искам.
Пред очите му всичко се размаза. Ръцете му започнаха тихо, почти незабележимо да треперят. Той направи малка крачка настрани, но яркожълтото петно на ръба на басейна го привличаше все по-силно и по-силно. Искащото кръв сърце на Вестителя заби побесняло. Любомир знаеше какво ще последва, и с всички сили се стараеше да отдалечи този момент.
Конвулсиите изкривиха тялото му, накараха го да се извие в дъга и да нададе кратък, пълен невероятна болка вик.
Вратичката безшумно се отвори, и Псор успя да види как Любомир несигурно се отправя към тясната вита стълба, водеща някъде надолу.
В дясната си ръка носеше голяма яркожълта огърлица.
Москва, 69-ти километър на Околовръстното шосе
21 юли, сряда 07:03
Когато черната волга на отдела за специални разследвания спря на банкета, Корнилов, който, както обикновено, седеше на задната седалка, без да бърза, щракна запалката, и палейки цигара, се протегна. Като всички „сови“ той ненавиждаше ранното сутрешно ставане и през целия път до мястото на произшествието дремеше с отпусната на гърдите глава.
Палич, шофьорът на майора, изключи двигателя, облегна се на седалката и разгърна вчерашния „Спорт Експрес“. А седящият до шофьора млад лейтенант в старателно изгладена униформа нетърпеливо се завъртя, чакайки заповеди, но като видя заспалите очи на Корнилов, се укроти и не посмя да се обажда.