На четвъртия етаж огънят стихна, лицата почервеняха и станаха съсредоточени, а шегичките престанаха. Дългите стълбища с високи стъпала заставиха всички, особено детективите, да си пазят въздуха. Шустов спря на седмия етаж. Гледайки недружелюбно търчащите като кози спецназовци, той дълбоко си пое въздух и бавно тръгна след тях, чудейки се дали да не остави тежката бронежилетка.
Отговор получи на деветия етаж, където видя снаряжението на Корнилов. До бронежилетката Шустов намери сако и вратовръзка. С майора се срещна два етажа по-нагоре. Вбесеният като дявол Корнилов мрачно пушеше, седнал на мръсния перваз. След като си починаха и свалиха снаряжението на Шустов, двамата тръгнаха отново.
На петнайсетия етаж догониха Васкин, който беше изостанал от спецназ, беше свалил бронежилетката и сега се канеше да захвърли личното си оръжие. След като го порицаха за малодушието, всички тръгнаха с маниакална упоритост нагоре.
— Умирам, — жално хленчеше Шустов, изгубил сметката на етажите. — Още дълго ли ще продължи това?
— Още два етажа, — въздъхна сгънатият на две Корнилов. — Смятай, че сме стигнали.
Капитанът изруга.
— Корнилов! Да те донесем? — разнесе се някъде отгоре гласът на командира на спецназ.
— Върви по дяволите, Клим — озъби се майорът.
— Само виж какво става тук!
Клим изчака, докато Корнилов се добере до следващата площадка, и ритна чакъла, който запушваше пробойната.
— Как са го направили?
— Довлекли са камъни и са го направили. — Майорът се закашля. — Някой минал ли е нагоре?
— Разбира се, че е минал! — ентусиазирано реагира Клим, влачейки Корнилов в стаята. — Добре е минал, трябва да отбележа! — Той показа идеално кръглия отвор в тавана. — Експресно!
Известно време Корнилов тихо разучаваше дупката, от която се виждаше небето, а след това калните локви под краката си.
— Да не е валял дъжд?
— Княже, — прошепна Сантяго. — Дойде време, княже!
Като го чу, Любомир се разкикоти и широко разпери ръце:
— С властта, която ми е дадена по рождение, призовавам цялото могъщество на Великия Дом Люд, цялата сила на Кладенеца на Дъждовете, цялата сила на земята…
Силуетът на магьосника затрепери, контурите му се размазаха, и очертанията му започнаха да се променят, като че ли беше хвърлил мъгла. Беше дошло време за решителната битка за властта в Тайния Град, и Любомир събираше в юмрук цялото си могъщество. Грохотът на сърцето му заглушаваше всичко.
Артьом се мушна в тясната пролука между два шкафа и наблюдаваше следващите събития именно от там.
Когато магьосникът завърши трансформацията, на масата стоеше висок широкоплещест воин с хищни черти на лицето. Дългите му бели коси бяха прихванати със златен обръч, украсен с огромен изумруд. Елекът от нещавена кожа беше юнашки разтворен на гърдите, а в мускулестите си ръце държеше масивна секира. Силуетът на воина беше обвит в зелено сияние, а по широкото острие на секирата пробягваха малки зелени пламъчета. В движенията му имаше сила и увереност, които не оставяха никакви съмнения, че той вече се чувства победител. Вестителят се усмихна леко, но хладните му, пронизително зелени очи не обещаваха нищо хубаво:
— Искаш сърцето ми, презрян червей?
Сантяго не отговори, той също се променяше. Комисарят захвърли настрана стилета, нещо извика и вдигна ръце нагоре. Черната мъгла се обви около него. От тялото му, разкъсвайки кожата и мускулите, изскочи зловещо… нещо. Когато мъглата се разреди, пред Могъщия Вестител застана истинско чудовище.
Дълбоко хлътнали антрацитно черни очи с ненавист горяха на малкото сбръчкано лице. Черепът с многобройни израстъци и дългите заострени уши, вадеха от паметта най-страшните нощни кошмари. Устни нямаше, от устата стърчаха черни бивни, между които като змийче се подаваше тънък раздвоен език. Чудовището беше много високо, очите му бяха на едно ниво с очите на Вестителя, въпреки че то стоеше на пода. На гърба му стърчаха малки кожени крила, които помръдваха, щом раздвижеше плещи.
— Не очакваше да ме видиш тук ли, Вестителю? — избоботи чудовището.
— Значи Сантяго е аватар, — удиви се магьосникът.
— Сантяго е част от мен, — изръмжа чудовището, — едно от моите превъплъщения.
— Интересен подход, — весело отбеляза Вестителят, премятайки секирата в ръце. — Защо да се наемат министри и вицекрале, като можеш да поставиш на ключовите длъжности собствените си превъплъщения? Както и да е, княже, радвам се, че дойде лично!