— Значи, полицията е сбъркала? Ти не си замесен в престрелките?
— Разбира се, че не! — уверено отговори Артьом. — Те си мислеха, че съм се скрил, а съвсем не беше така. Просто ми стана лошо и си отидох в къщи. В метрото съм загубил съзнание и два дни съм се въргалял в болницата. Документите ми останаха тук, и за това не са могли да ме разпознаят. Горките ми родители, само дето не са се побъркали.
— Разбираемо, — кимна Костик, наричан Пушкин.
Интересно, какво разбираше?
Целият отдел, струпан на куп около Артьом, с огромно внимание слушаше тази простичка история. Слухът, че полицията го търси във връзка с нашумелите в целия град престрелки, не даваше на колегите му да заспят вече няколко дни. Трябваше да им даде нещо.
— А какво стана после? — нетърпеливо попита Пушкин.
— После се свестих. Казах кой съм, откъде съм, и веднага ме взеха за разпит. Признавам, че това доста ме учуди. Обадих се на родителите си, извиках адвокат, наложи се да действам.
— За какво те разпитваха?
— Разни глупости — кой е идвал при мен, къде съм излизал преди взрива. Разпитаха леля ми, тя нали дойде при мен тогава. Нашият охранител я разпозна. В края на краищата, разбраха, че нямам нищо общо. А скоро след това хванаха престъпниците и всичко окончателно се изясни.
— Беше ли те страх?
— Не, Корнилов е възпитан човек.
— Майор Корнилов?
— Да, той ме разпитваше.
— А за Вивисектора нещо каза ли? — вби се в разговора Галя Дойкина от съседния отдел.
— Галечка, — усмихна се Артьом, — той ме разпитваше, не аз него.
— Стана страшно да се живее, — проточи Костик. — Излезеш да попушиш за пет минути, а се събуждаш след два дена в болницата. Между другото, Шурочка ти праща поздрави.
— Как е тя?
— Добре е. Куршумът е минал през мускулите.
Като разбраха, че нищо интересно няма да научат, колегите се разпълзяха по работните си места, а Артьом отиде до бюрото на началник-отдела.
— Леша, трябва да свършим нещо.
— Ясно, ясно. — Началникът се облегна назад. — Искаш отпуска?
— Не позна. — Артьом остави на бюрото заявление. — Напускам.
Алексей не очакваше това и известно време тъпо се пулеше на лежащия пред себе си лист.
— Защо?
— По лични причини. — Артьом машинално докосна лявото си рамо.
Черната татуировка, изобразяваща катеричка, която гризе орех, се виждаше през тънката риза, но за щастие никой не и обърна внимание.
— Трябва да предадеш нещата, по които работиш, — събра мислите си Алексей.
— Извинявай — Артьом си погледна часовника, — закъснявам.
Формалностите отнеха двайсет минути. Артьом подписа заявлението, взе от отдел кадри трудовата си книжка, приключи със счетоводството, и вече като съвсем свободен човек излезе на двора. Беше в превъзходно настроение.
Артьом отново докосна рамото си, където се чернееше катеричката, метна чантата си на гръб и се приближи до круизъра, около който се въртеше Кортес.
— Освободи ли се? — Наемникът сгъна вестника и го хвърли небрежно на седалката.
— Да. — Артьом отвори вратата. — Да тръгваме.
Машината обърна и навлезе в Тайния Град.