Корнилов получи лейтенанта вчера вечерта, и още не беше решил как да се отнася към подаръка. От една стана, не достигаха хора, а от друга — неговият отдел се занимаваше с най-горещите дела, и той очакваше от ръководството съвсем друго попълнение.
Майорът се намръщи. На последното съвещание при генерал Шведов районното ръководство отправи колективна жалба по повод изпращането на всички най-добри следователи в неговия отдел. За да спре скандала, началникът на Московското полицейско управление лично избра първия попаднал му зелен лейтенант и го прати на Корнилов. И сега това чудо се въртеше на предната седалка.
Цигарата гореше бавно и пълнеше купето с облаци дим. Корнилов дръпна силно и погледна старателно подбръснатия тил на лейтенанта.
— Васкин.
Младежът бързо се обърна.
— Да, господин майор.
Какво пък, това трябваше да се очаква.
— Първо, да не съм те видял повече в униформа.
— Тъй вярно, господин майор, — покорно кимна Васкин.
— Второ, никакъв „господин майор“ повече, това не ти е армията.
— А как тогава? — обърка се лейтенантът.
— Измисли нещо — безразлично проточи майорът, — нали си учил в академията.
— „Патрон“ може ли?
— Може, — великодушно разреши Корнилов. — Палич!
— Слушам, Андрей Кирилович, — без да вдига очи от вестника, отговори шофьорът.
— Като свършим тук, ще закараш студента у тях да се преоблече.
— А вие?
— Ще се кача при Шустов — Корнилов кимна към стоящата отпред черна деветка на заместника си и отвори вратата. — Да вървим, студент, да видим какво става тук.
— Да, патрон, — обидено измърмори лейтенантът, излизайки от колата.
Обръщението „студент“, взето на въоръжение от майора, не му харесваше, и той си обеща обезателно да протестира срещу него.
Изобщо Васкин смяташе, че страшно му е провървяло: да попадне „на партито“ на самия Корнилов, в отдела за специални разследвания на градското полицейско управление, се считаше за невъзможно. Андрей Корнилов беше жива легенда в академията, а и не само в нея. В страната нямаше нито един полицай, който да не беше чувал за майора. Нито едно неразкрито дело за четири години, откак съществуваше отделът, и златна значка номер едно, връчена лично от президента — тези неща говореха сами по себе си.
Въображението на Васкин рисуваше мъжествения образ на харизматичния герой на Московското полицейско управление: твърд напрегнат поглед във внимателните очи, плътно стиснати устни, командирски глас, широки атлетични рамене, задължителният кобур под мишницата, а в него задължителният… не, не ПМ, разбира се, а нещо като браунинг хай-пауър.
Суровата реалност разсея този образ като дим.
Първото, което видя Васкин, щом се появи в отдела, беше именно кобурът. Празен, покрит с дебел слой прах, той самотно висеше на закачалката до вратата. Самият Корнилов се оказа кльощав, като че ли изсушен човек със среден ръст, средно телосложение и измачкан сив костюм. Рядката му безцветна коса беше разрошена, а полузатворените очи гледаха на света, или поне на самия Васкин, с откровено безразличие. След като измърмори някакво двусмислено и нечленоразделно приветствие, Корнилов пое по някакви дела, нареждайки за довиждане „да се вписва в колектива“. Владик се вписваше до края на работното време, след това си отиде в къщи. А в шест сутринта го вдигна на крак телефонът: майорът го взимаше със себе си на оглед.
Местопроизшествието беше оградено с ярки полицейски ленти, и автомобилите на дошлите: патрулният джип, волгата на Корнилов, деветката на Шустов, микробусът на експертите и последният пристигнал — сивият ван на моргата, бяха паркирани извън тях. Долу при оврага се суетяха хора, но Корнилов го мързеше да слезе. Той бавно смачка фаса, и съпроводен от верния Васкин, се приближи до патрулните, флегматично присвил очи към синьо-белия им джип под сутрешното слънце.
— Вие ли открихте тялото? — разсеяно се поинтересува Корнилов, докато ровеше из джобовете си за слънчеви очила.
— Тъй вярно! — уставно рапортува изпънат като струна сержант.
Андрей разбиращо поклати глава. Откакто хвана Саня Пушкин, и не само го хвана, но и го изпрати в затвора до живот за предумишлено убийство, авторитетът му в полицията достигна космически висоти.
— Отпуснете се, сержант. — Той си намери очилата и ги сложи на носа си. — Кога се е случило?