— В пет и трийсет и четири сутринта получихме съобщение, че в канавката има странен предмет. — Предложението да се отпусне не подейства на сержанта. — Пристигнахме след десет минути и веднага ви извикахме.
— Отворихте ли пакета?
— Не.
— Защо решихте, че това е работа на Вивисектора?
— Ами… — полицаите се спогледаха. — Бяла тъкан, господин майор. Получихме сводка, в която се казва, че щом открием тела, завити в бяла тъкан, сме длъжни незабавно да извикаме отдела за специални разследвания.
— И нищо да не пипаме, — добави вторият патрулен.
— Разбирам. — Майорът премести поглед на блоковете, стоящи на хълма. — Това Митино ли е?
— Тъй вярно.
Безбройните прозорци весело блестяха под ярките лъчи на сутрешното слънце.
— Околовръстното е добре осветено, — замислено проточи Корнилов, — през прозорците може да се види спряла кола.
— През нощта? — осмели се да напомни Васкин.
— Понякога стават чудеса, — сви рамене майорът. — Сети ли се вече каква ще ти бъде първата задача?
— Сетих се, — тъжно въздъхна лейтенантът.
— Ще обиколиш всички апартаменти и ще питаш видял ли е някой кола, спряла на това място днес през нощта. Утре ще доложиш.
След като приобщи Васкин към работата, Корнилов веднага загуби интерес към него и тръгна към изкачващия се по склона висок дебелак с изпотена каубойска риза и торбести джинси.
— Добро утро, Сергей.
— Добро утро, Кирилич! — Дебелакът стисна протегнатата му ръка и кимна към потиснатия лейтенант: — Кой е това с тебе?
— Нашият нов колега.
— Капитан Шустов, може просто Сергей.
— Владислав Васкин, Владик.
Широката лапа на дебелака болезнено стисна дланта на лейтенанта.
— Приятно ми е. — Шустов се обърна към майора: — Пак е той, Кирилич. Отворихме пакета — все същото: тънки разрези, най-вероятно със скалпел. Много точни. Органите са извадени.
— Жена?
— Да. Както обикновено. Няма документи. Взехме отпечатъци от пръстите, ще търсим по базите.
— Свидетели?
— Никакви. Мъж спрял да се изпикае, видял пакета и веднага позвънил в полицията. Пуснах го.
— Трета жертва, Сергей, — тихо подхвърли Корнилов, — а няма за какво да се хванем.
— Умен е помиярът.
Полицаите се дръпнаха малко настрани.
— Първата и втората жертви бяха приходящи — Шустов се почеса по тила, — ако и тази е, можем да говорим за почерк.
— Работи по гарите? — Андрей поклати глава. — Така никога няма да го намерим. Трябва да има нещо, което ги свързва.
— Трябва, — съгласи се капитанът. — Да не се издъним с това дело, Кирилич?
Андрей се усмихна:
— Паника ли усещам?
Никой не се учуди, когато отделът за специални разследвания, докарващ тих ужас на московските бандити, се зае с делото на серийния убиец, наречен Вивисектора. Досега Корнилов не беше допускал грешки.
— Има слухове, че вече залагат на Вивисектора.
Жизнерадостният дебелак беше свой човек във всички канцеларии на управлението и снабдяваше шефа си със съвсем свежи и проверени сплетни.
— Ще ми припомниш имената им, когато хванем Вивисектора.
— Разбрахме се. — Сергей кимна към пътя. — Имаме гости.
От Волоколамско шосе към местопроизшествието бързо се приближаваха няколко шарени микробуса.
— „Пътен патрул“, „Петровка 38“, НТВ, — от пръв поглед разбра капитанът. — Бързо са се ориентирали.
— Проклетници. — Корнилов си свали очилата. — Как изглеждам?
— Като герой.
— Тогава всичко е наред.
Андрей прибра очилата в джоба си и зачака репортерите. В началото на кариерата си той обикновено отказваше интервютата, смятайки, че да се показваш по телевизията е ненужно и безсмислено, но след като оглави отдела, се наложи да преразгледа мнението си. Полицията е длъжна да се отчита пред данъкоплатците, и немногословният Корнилов, който успешно приключваше по осем до десет гръмки дела годишно, стана любим герой в телевизионните репортажи. Е, вярно, след дълъг и сериозен разговор с генерал Шведов.
— Сергей, — подвикна майорът след Шустов, — изчакай ме, ще идем заедно в управлението.
— Окей.
Андрей се обърна към камерите.
— Господин Корнилов, това нова жертва на Вивисектора ли е?
— Не е изключено, по-точно мога да отговоря след експертизата.