— Второ, инквизиторите действали, без да имат достатъчно информация за врага. Благодарение на нехората била унищожена Александрийската библиотека, която съдържала най-много сведения за ранните етапи на борбата ни за съществуване, изчезнала библиотеката на Иван Грозни и много други безценни трудове. Времената били трудни, и църквата създала новия образ на врага от материала, който най-добре съответствал на историческия момент. Но главното е, — професорът отново отпи вода, — че била постигната поредната победа, и човечеството направило поредния скок напред.
— Пореден, но не окончателен, — отново уточни очилатият.
— За съжаление, да.
— Как мислите, отдало ли се е на древните цивилизации да спасят своите знания от всички тия катаклизми?
Артьом веднага се обърна да търси източника на този приятен женски глас. Очарователна брюнетка с огромни сини очи и леко вирнато малко носле учтиво беше вдигнала фина ръка, държаща „Паркер“. Кокетната черна рокля оставяше открити изящните рамене и плътно обгръщаше…
Артьом се обърна към Люся.
— Какво? — попита Серебрянц.
— Съществува теория, че библиотеката на Иван Грозни е част от имперско хранилище на асурите.
— За да отговоря на въпроса ви, трябва първо да намеря тази библиотека, — отбеляза професорът. — Аз, разбира се, се занимавам и с това, но главната цел на изследванията ми лежи в друга плоскост.
— Много жалко! — въздъхна разочаровано брюнетката.
— Но къде се крие нечистото? — изсъска старата мома, която явно нямаше търпение да запали първата клада. — Щом победата не е окончателна, значи нехората още са сред нас!
Останки от библиотеки, останки от инквизитори, на Артьом му стана жал. Самотни възрастни жени с маниерите на прапоршчик от НКВД не го вдъхновяваха.
— Разбира се, че са сред нас, — кимна Серебрянц. — На основание фактите, които са ми известни, аз заявявам, че Тайният Град съществува! И в него се крият останките на всички раси, които някога са управлявали Земята.
— Защо нехората не са се разселили по цялата планета?
— Сами те са много уязвими. Обединението им е помогнало да се спасят.
— И къде е този град? — не издържа старата мома.
— Или поне руините му? — извика Люся.
— Защо руини? — благосклонно се усмихна Лев Мойсеевич. — Ние знаем къде се намира.
— Къде?
— На територията на съвременна Москва!
Публиката потресено мълчеше. Всички погледи се бяха устремили към смелия Серебрянц, който току-що беше населил столицата на Русия с множество могъщи същества. Артьом се възползва от паузата и се прозя незабелязано, след което потърси с очи очарователната брюнетка. За негово огромно съжаление, тя беше тръгнала към изхода. Сензационното за останалите слушатели заявление на професора видимо не и беше направило никакво впечатление.
Нищо не знае тоя Серебрянц.
Яна прибра бележника си, и усещайки втренчения поглед на симпатичния младеж, който придружаваше някаква рижа клечка, започна внимателно да си пробива път към изхода. Тя отдавна беше свикнала с вниманието на мъжете, но все така смяташе, че то следва да бъде възнаграждавано. Затова преди да напусне помещението, Яна се обърна и се усмихна на непознатия, който радостно се ухили в отговор. Тя обаче, след като излезе в коридора, се намръщи.
Положението беше лошо — загуби си времето и не научи нищо ново.
Яна имаше всички основания да се сърди на себе си. Вместо да се занимава с нормални контракти, които да донесат реални пари, тя отново гонеше вятъра.
Да намери библиотеката на асурите, или както още я наричаха, библиотеката на Иван Грозни, беше несбъдната мечта на целия Таен Град. Великите Домове гарантираха на щастливеца всяко възнаграждение, което пожелае, а думата „всяко“ имаше само едно значение в тълкуванията им. Такава награда предизвикваше ентусиазъм и у най-ленивия чел, поради което търсеха библиотеката много старателно. През вековете градът беше прочесан на длъж и на шир, всички поне малко подозрителни документи бяха изучени и проверени, подземията обходени, свидетелите разпитани, но на следите на неуловимото съкровище, както и на самите асури, никой още не беше попаднал. Надеждата да се открие библиотеката с всеки изминал век ставаше все по-призрачна, а източниците на информация — все по-примитивни. Лекцията на Серебрянц в това число. Поредната глупост.