— Чудесно. — Съсредоточеният поглед на черните очи се премести върху младата жена. — Не се познаваме. Сантяго.
— Яна.
— Много ми е приятно, Яна — Очите на комисаря проблеснаха. — Доколкото знам, вие за първи път сключвате сериозен контракт.
— Всичко си има първи път.
— Съгласен съм.
„Да се стреля по него е лесно, — неочаквано си помисли Яна. — Висок, спокоен, с такъв костюм. Отлична мишена.“
Помисли си го и се усмихна вътрешно: с желязо няма да нараниш сериозно нав. Където и да го уцелиш, резултатът ще е един — ще полежи малко горкичкият, ще потече гъста, черна като битум кръв, после раната ще се затвори, а той ще намери снайпериста-неудачник и ще му разкаже играта. А куршумът нека си стои, навите преработват желязо с голямо удоволствие, и от него стават само по-силни. Обсидианът е друга работа…
Комисарят се извърна към Кортес:
— Доверявам се на избора ви. Веднага ли ще подписваме договора?
— Да.
— Отлично. Договорът е сключен и животът ви става гаранция за изпълнението му.
Това беше древна формулировка, с която наемникът предоставяше на клиента живота си и в случай на неуспех можеше да не си го получи обратно.
— Договорът е сключен, — повтори Кортес, — и животът ни става гаранция за изпълнението му.
— Довиждане.
Сантяго стана и стремително тръгна към черния проход. За това, че изобщо се е появил, свидетелстваха сами три черни кредитни карти, оставени на масата.
Няколко секунди наемниците мълчаха.
— М-да… — Яна взе една от картите и разсеяно я повъртя в ръка.
Кредитна карта на Тъмния Двор. Наистина ли беше неограничена?
— Може ли да я взема?
— Разбира се. — Кортес извади портфейл и прибра своята. — Може би, ще вечеряме? Тук правят прекрасна средиземноморска пица.
— С удоволствие, — настроението на младата жена се подобряваше с всяка изминала секунда, — но първо кажи какво трябва да направим.
— Нищо свръхестествено, отговори Кортес, леко провлачвайки думите. — При пълнолуние Червените Шапки ще щурмуват Замъка. Канят се да откраднат Картагенския Амулет на чудите. Нашата задача е да вземем плячката и да я доставим на Княза на Тъмния Двор. — Наемникът широко се усмихна, гледайки зашеметената Яна. — Както виждаш, нищо сложно.
Москва, „Садовое колцо“,
21 юли, сряда, 21:43
— Голямо си нещастие! — с чувство произнесе Люся.
Тя все още гледаше през прозореца.
— Да не ме бъркаш с някого? — осведоми се Артьом и леко намали скоростта.
Той не разбираше на какво се е обидила младата жена и защо мълчи, откакто свърши лекцията.
— Мислиш, че не видях как се пулиш на тая мургава фръцла? Добре, че не си счупи врата!
Как пък успя да види?
— Люсенка, това беше само гимнастика! Раздвижване след сън, просто си въртях глава.
— Женкар!
Артьом разбра, че е загазил. Вечерта, и без това скапана заради тъпата лекция, заплашваше да завърши с тежки бойни действия и самотна нощувка в неговата ергенска квартира.
— Люсенка, това дори не е смешно. Нямам си друга работа, че да се пуля на разни жени!
— Не трябваше да те взимам със себе си.
— Знаеш ли, в края на лекцията ми стана интересно! — Артьом рязко смени темата, докарвайки съвсем прилична имитация на ентусиазъм.
— Поне разбра ли, за какво става дума?
— Разбира се! Само не можах да разбера как този Тайнствен Град може да се намира на територията на Москва?
— Тайният Град, — поправи го Люся.
— Хубаво, нека да е Таен, ами жителите, постройките? Освен това Москва е на осемстотин и петдесет години, а, доколкото разбрах, става дума за хилядолетия!
— В историята за възникването на Москва има много бели петна. Кой я е създал? Защо именно тук? Напълно е възможно обитателите на Тайния Град съзнателно да са издигнали около себе си обикновено човешко селище. С конспиративна цел.
— И са успели да останат незабелязани?
— Защо трябва да ги забелязваме?
— Но те са различни! Сигурно се отличават от нас!
— Разбира се, че се отличават.
— Ето, виждаш ли!
— Как ще разбереш, че съседът ти има две сърца? И всичките му деца имат по две сърца? И всичките му роднини също?
— Докторите ще разберат. Патолозите.
— Ами ако докторът също има две сърца? Или те си имат свои доктори?