— Ами нещастните случаи?
— Един-двама свидетели за сто години? Можеш да им платиш или да ги обявиш за луди. Или да ги убиеш.
— Е, добре. — Артьом помълча. — Това са древни раси, нали?
— Древни са, — съгласи се Люся.
— И са могъщи?
— Могъщи са.
— И сигурно не са бедни.
— Вероятно не са.
— Тогава защо не управляват света?
Сто процента логично, Артьом беше горд със себе си.
— Защо мислиш така? — подсмихна се Люска.
— Не разбирам.
— Не знаеш колко сърца има шефът ти. Или президентът.
Артьом наистина не знаеше.
— Е, все някога ще разберем и ще ги разобличим.
— Откъде Серебрянц е научил за Тайния Град?
— Може би той е един от ония случайни свидетели, които не са успели да купят? А, и, след толкова години нехората не са могли да не оставят следи. Слухове, сплетни, непредпазливи действия. Ако внимателно изучаваш летописите, можеш да намериш много интересни неща. Лев Мойсеевич е свършил наистина сериозна работа. Толкова увлекателна! Само си представи — те са сред нас! Не някъде там, в миналото, а тук, и сега! Това е толкова завладяващо!
— Но той няма реални доказателства. Само неясни факти.
— Засега, — въздъхна младата жена. — Защо спираш?
— Да купя вода. — Артьом паркира голфа на банкета срещу малко магазинче. — Ти искаш ли нещо?
— Замразен сок.
— А пица за вечеря?
— Има с какво да те нахраня, — въздъхна Люся и включи уредбата. — Връщай се по-бързо.
Въпреки късния час, животът в магазина кипеше с пълна пара. До тезгяха вдигаха шум някакви студенти, които си купуваха бира. Когато Артьом влезе, пълнеха с бутилки втора раница. До тях стоеше млада симпатична майка, която безуспешно убеждаваше дъщеричката си, че не иска още сладко. Но сладкото русо създание, което вече държеше блокче шоколад, упорито протягаше ръчички към карамелена близалка на клечка. Последен на опашката стоеше намръщен късокрак рокер с ботуши, черни кожени панталони, разтворен на гърдите елек, и яркочервена кърпа на главата.
„Интересно, кой от тях има две сърца?“ — усмихна се вътрешно Артьом.
През стъклото на витрината той видя как Люся е забила нос в брошурата на професор Серебрянц. Хубаво е да имаш хоби. Артьом се прозя и премести поглед на стоящия пред него дребосък. Тоя също имаше хоби. Вратът, раменете и ръцете на рокера бяха покрити с толкова причудливи татуировки, че от разноцветната смес от дракони, рисунки и странни надписи му се премрежиха очите.
Дребосъкът усети, че го разглеждат. Известно време се въртя нервно, после рязко се обърна, и измервайки Артьом с малките си близко разположени очички, недоволно се поинтересува:
— К’во, харесва ли ти, чел?
Той забавно фъфлеше, и произнесе вместо „харесва“ — „харесфа“.
— Интересно, — сви рамене Артьом. — Сам ли си ги правил?
— Не си в музея, чел, не се звери! — Долната челюст на дребосъка рязко изскочи напред, и той заприлича на нискорасъл породист булдог.
Артьом не обичаше кучета.
С крайчеца на окото си той забеляза, че студентите са си тръгнали, а след тях, влачейки за ръка разочарованото детенце, се е измъкнала и младата майка.
— Притесняваш ли се? Ходи с фередже.
Дребосъкът се наду и откровено преценяващо погледна Артьом, който беше една глава по-висок и един път и половина по-широк в раменете. Продавачката се суетеше около касата и тревожно следеше развоя на събитията. Пръстите на рокера бавно започнаха да се свиват в юмруци.
— Имаш дълъг език, чел.
— Витя, — тихичко се обади продавачката, — ела тук.
Витя се оказа як товарач в мръсни шорти и скъсани сандали на бос крак. Той бавно излезе от склада, почесвайки с косматата си лапа увисналото шкембе, и даде кратък съвет:
— Ако ще се биете, на улицата.
Рокерът помисли, изплю се на пода и реши да не възразява.
— Хубаво, чел, живей. — Той се обърна към продавачката и заби пръст в бутилка евтино уиски: — Ей т’ва, две, рестото си го остави.
— С него не бива така, — измърмори продавачката, след като дребосъкът се измъкна на улицата, — опасно е.
— Тия всичките с червените кърпи са съвсем откачени, — подкрепи я Витя, — само дето не хапят.
— Хубаво, и ние не сме малки. — Артьом подаде парите. — Бутилка кола и замразен сок.