Южният Форт, щабквартирата на Червените Шапки
Москва, Бутово,
21 юли, сряда, 22:16
Чукът мрачно огледа седящите на масата уйбуи-десетници и машинално потърка татуировката на скулата си.
— Ще ни търсят чуфите, и по всяка вероятност, навите. Ще ни търсят, за фа убиват. Задачата ви е — фа запазите възможно най-много бойци. Ние не сме Гниличи и не можем фа си позволим излишни загуби.
— Всичко разбрахме, фюрер, — изрази общото мнение един от десетниците. — Ще се скрием много добре.
— Фа се скриете не е фостатъчно. Необхофимо е напълно фа прекратите фвижението из графа. Фа се погрижите за запаси вофа и храна. Фа не се замесвате в никакви сбивания и фа чакате моите инструкции. Никой, фаже аз, не трябва фа знае къфе се намира ефна или фруга фесетка. А вие няма фа знаете къфе се намирам аз. Ако се наложи, аз ще ви намеря. Разбрахте ли?
— Да.
— Това е всичко. Вън от тук!
Уйбуите вкупом излязоха в коридора.
Изчаквайки последният от тях да затвори тежката скърцаща врата, Чукът се надигна от покритото с меча кожа дървено кресло и се приближи до прозореца. Беше му неспокойно на душата.
Авантюрата, в която заклинателят вкара Червените Шапки, не му хареса от самото начало. Предпазливият Шибзич се боеше открито да се противопоставя на водещите семейства в Тайния Град и се опита да накара съплеменниците си да размислят. Само че перспективата Червените Шапки да станат Велик Дом заслепи и Гниличите, и Дуричите. Подтиквани от Любомир, те притиснаха Чука, и ако беше отказал участие в операцията, щеше да си подпише смъртната присъда. Уйбуи, претендиращи за мястото на фюрера, винаги има достатъчно. Едноокият въздъхна и отново потърка татуировката на скулата си. Напред имаше само пълна неизвестност.
В малкия двор на Южния Форт се суетяха Гниличи. Чукът не беше посветен в детайлите на нападението над Замъка, но подготовката впечатляваше. Сабята готвеше за щурма всички бойци на клана. Три джипа, шест микробуса и няколко мотоциклета се готвеха да напуснат щабквартирата. Подкарвани от уйбуите, бойците товареха в тях последните сандъци с боеприпаси. Командирската Газела на Сабята, проблясвайки с антените си, стоеше до вратите. Този наблъскан с електроника фургон, предназначен да обезпечава връзка по време на боя, се появи в Южния Форт преди седмица, след като го бяха откраднали от някакъв армейски полигон. Сабята много се гордееше с тази машина и сега ръководеше бойците, стъпил на стъпенката. Младият фюрер сияеше.
— Смръфльо — процеди Чукът.
Вратата изскърца. Шибзичът рязко се обърна, и автоматично сложи ръка на дръжката на ятагана.
— Ще поговорим ли? — В стаята внимателно пристъпи Секирата.
— Влизай, — кимна едноокият.
Дуричът внимателно затвори скърцащата врата, приближи се до масата и седна на една от грубите табуретки. Чукът, без да маха ръка от ятагана, се настани срещу него. Няколко секунди фюрерите се пронизваха с поглед.
— Ще пийнем ли? — прекъсна мълчанието Секирата. — Все пак ще разговаряме.
Едноокият също изпитваше необходимост да си намокри гърлото. Опитвайки се да не изпуска Дурича от полезрението си, той сложи на масата започната бутилка „Джони Уокър“ и две мръсни чаши. На едната от тях беше засъхнал отпечатък от пръста на някой от уйбуите.
Секирата одобрително се облиза, жадно грабна една от чашите и отпи.
— Хубаво, — проточи той и се сети: — Наздраве.
Чукът не отговори и също отпи. Развеселеният Дурич започна да барабани с пръсти по масата.
— Гниличът се извива като змия при чифтосване. За последен път го видях толкова щастлив, като баща му опъна копитата.
— Фа вифим, фали ще се рафва утре.
— Какво имаш предвид, да ме чукат в ушите?
— Желаещите фа щурмуват Замъка нещо са малко — Чукът се подсмихна. — Ти като че ли не се юрна фа вземеш зафачата на Сабята, а?
— Не се, — кимна Секирата.
— Защото разбираш, че фаже Гниличът да завлафее Амулета, кланът му вече няма фа е най-многочисленият. Рицарите ще се защитават отчаяно.
Дуричът се издуха в ръка, и като не намери нещо по-подходящо, я изтри в кожените си панталони.
— Винаги съм казвал, че от нас тримата ти си най-умният, да ме чукат в ушите, — съобщи той. — Хубаво, че ти се падна най-малкият клан.
— Затова съм толкова умен, — измърмори едноокият.