— Тук има интервю с Корнилов. — Яна прелисти няколко страници. — Направо казано, нищо хубаво.
— Корнилов, Корнилов… Позната фамилия.
— Майор Корнилов, — напомни младата жена, — е началник на отдела за специални разследвания. Ако си спомняш, той хвана момчетата, които продаваха оръжие на шасите.
— А-а… — Кортес потри чело. — Упорит е.
— Смятат го за най-добрия полицай в страната.
— Ненапразно, надявам се. — Наемникът си погледна часовника. — Извикай, ако обичаш, Лебед, негов ред е да дежури.
Момичето послушно стана от креслото.
Кортес взе мобилния телефон от масата и бавно набра някакъв номер.
— Аз съм — той се протегна. — Засега нищо на става… Остави! — наемникът се хвърли към прозореца. — Щурмът започна! Да, всичко е по план! Ще позвъня — изключи телефона. — Яна, Лебед! Тревога!
Очакването свърши.
— Яна, знаеш какво да правиш! — Кортес бързо облече късо кожено яке. — Лебед, след мен!
Мъжете изскочиха от офиса, хлопвайки силно вратата. Яна се намръщи, сложи си слушалки с микрофон, закрепи предавателя на колана си и го включи.
— Кортес, чуваш ли ме? Проверка на връзката.
— Всичко е наред! Какво става в Замъка?
— Влязоха — Яна вдигна бинокъла към очите си, — води се бой в сградата.
Младата жена отвори бутилка минерална вода и отпи няколко малки глътки.
Четири пожарни КАМАЗ-а изскочиха на „Вернадски“ откъм „Ломоносовски“ и отнесоха масивните врати на Замъка. Както предвиждаше Сабята, гвардейците не успяха да реагират и да попречат на нападението. Камионите разбиха вратите и в Замъка влезе челният отряд на Червените Шапки.
Гниличите прекрасно разбираха, че единственият им коз е изненадата. Зашеметената стража загина мигновено, а мрежата, охранителната мрежа, поставена около Замъка от бойните магове на Ордена, не сработи. Така Вестителят разчисти пътя на войниците си. Червените Шапки мълниеносно преминаха двора, не позволявайки на гвардейците да задействат картечните гнезда, и влязоха на първия етаж на Замъка. Първият етап на операцията завърши, след това Гниличите се разделиха на два отряда. По-малкият, една десетка, тръгна към мазето, в знаменитата съкровищница на Ордена. Според слуховете, именно там, под надеждната охрана на сейфови врати и отбрани рицари се пазеше главното достояние на Великия Дом Чуд — Картагенския Амулет.
Останалите бойци, подкарвани от уйбуите, се хвърлиха към горните етажи на Замъка, тяхната задача беше да спрат опомнилите се гвардейци.
В просторните помещения се развихри ожесточен бой. Червените Шапки, чието настъпление спря на третия етаж, вече се огъваха под натиска на значително по-добре обучените чуди, но въпреки това отчаяно се бореха за всеки метър. Кънтящи взривове на гранати, къси злобни откоси и хрипливи ругатни напълниха широките коридори на щабквартирата на Ордена.
— Глупак, глупак! — Великият магистър стискаше вбесено златния жезъл. — Какъв съм глупак!
Той беше сам в изкачващия се асансьор. Всички, които можеха да държат оръжие, отбиваха щурма, и Леонард де Сент-Каре чувстваше битката с цялото си тяло: взривовете, ожесточената стрелба, виковете и стоновете на ранените.
— Сега ще видите тежката ръка на Ордена, — прошепна старецът, и произнасяйки кратко заклинание, видя на една от стените на асансьора разбития двор на Замъка.
Взривеният фонтан, почернелите от сажди дървета, догарящите автомобили и щъкащите покрай стената Червени Шапки му докараха нов пристъп на бяс. Но сега заедно с яростта повелителят на Великия Дом Чуд усещаше срам. Де Сент-Каре проклинаше гордостта си. Той — опитният войн — беше станал жертва на собственото си неблагоразумие. Беше си позволил да игнорира предупреждението на навите, и кръвта, пролята в Замъка, тежеше на неговата съвест.
Вече нищо не можеше да промени, но беше длъжен да измие тоя позор. Вратите на асансьора се отвориха и великият магистър излезе на покрива на Замъка. Веднага се появи Франц де Гир, повелителят на войната, а малко по нататък, до неголямата арка, под която се намираше Картагенският Амулет, се бяха събрали бойните магове на Ордена: командори на войната, узурпатори и отмъстители. Червени плащове, рицарски вериги и очи пълни с учудване и неразбиране, а някои — и със страх. Де Сент-Каре за първи път виждаше своите най-добри войници в толкова жалко състояние.
— Не разбирам какво става, повелителю, — бързо произнесе де Гир. — Загубих двама командори на войната и един рицар-узурпатор. Мрежата удари по нас. Заповядах…