— Разкажи по-подробно.
— Няколко минути преди щурма защитата откачи и почти напълно се разреди. Дежурните се опитаха да активират дублиращата мрежа, но тя удари по тях! Всяко наше заклинание действа против нас!
— Това е той — тихо произнесе великият магистър, — Вестителят!
— Ти си поразително досетлив, старче!
Де Сент-Каре се сепна. Бойните магове мигновено образуваха около него плътен пръстен, но наоколо беше тихо, и даже ветрец не нарушаваше спокойствието на тежкия летен въздух, само високо над Замъка се рееше самотна птица.
— Готови ли сте?
Недалече от чудите въздухът затрепери, сгъсти се и се превърна в дребен белокос магьосник с пронизителни яркозелени очи.
— Струва ми се, че имаш проблеми, старче.
Де Сент-Каре не отговори, гледайки с ненавист врага. Любомир зиморничаво потръпна и любопитно огледа изсечения от един-единствен рубин еднорог — Картагенският Амулет.
— Дойдох за Източника.
— Как? — изсъска великият магистър. — Как успя да стигнеш до тук?
— Ах, това ли? — магьосникът се разсмя. — Защитата на Замъка действително е добра, старче, за това съм тук… отчасти.
Де Сент-Каре се престраши, и приближавайки се до врага, го ръгна с жезъла. Металът премина през рамото на Любомир.
— Виждаш ли? — Гласът на Вестителя стана студен. — Така че, извинявай, старче, днес няма да мога да те убия. Обстоятелства.
Магьосникът рязко протегна ръце напред, и те, превърнали се в дълги зелени вейки, оплетоха ръцете и краката на великия магистър.
— Пале!
Де Сент-Каре с лекота се освободи от магическата хватка и насочи жезъла. Огромният рубин на върха му се превърна в ослепителна яркочервена звезда.
— Сега ще усетиш мощта на Амулета!
Звездата се превърна огромен войнствен еднорог. Избивайки искри от каменните плочи на покрива, чудовището се хвърли на помощ на повелителя си.
— Не е зле, старче, не е зле! — извика Любомир.
Потоци зелени мълнии излетяха от очите му и се врязаха във войнственото животно, предизвиквайки дълъг пронизителен крясък. Мощният вихър завъртя животното и го понесе по покрива. Великият магистър отново замахна с жезъла, и около магьосника се образува кръг от разярени чудовища. Грифони и камелопарди, дракони и мантикори, саламандри и базилиски яростно атакуваха ожесточено съпротивляващия се Любомир. За миг магьосникът изчезна във водовъртежа на извиващите се тела, но веднага с див рев се изправи. Фигурата му рязко увеличи размерите си, омота се в плътна зелена мъгла… и там, където току-що стоеше белокос недорасляк, се появи могъщ млад варварин с кожени панталони и къс елек с козината навън. В дългите си мускулести ръце той държеше огромен боен топор с остро като бръснач острие.
— Прекрасен зоопарк, старче! Но е малко като за Вестителя!
Де Гир не издържа и насочи към магьосника жезъла си, но огнената топка, която излетя от него, се взриви точно пред капитана. Франц отхвърча и падна на земята.
Тежкият топор не оставяше на воинството на де Сент-Каре никакъв шанс. Всеки замах на Вестителя правеше в редиците му огромни дупки. Падаха грифони, гърчеха се базилиски и саламандри, и само няколко дракона успяха да излетят и се виеха над покрива, издавайки нещастни пронизителни крясъци.
След няколко мига всичко свърши. Треперещият от напрежение старец се скри под арката, точно срещу леко помътнялото изображение на Любомир. И двамата дишаха тежко, и мълчаливо стоящите магове отчетливо чуваха тежките, глухи удари на сърцето на Вестителя.
— Знаеш ли, — промълви накрая магьосникът, — ти си по-силен, отколкото си мислех.
— Проклет да си, — закашля се великият магистър.
— Отдавна съм, — усмихна се Любомир. — Не си оригинален, старче.
Де Сент-Каре погледна към потъналия в кръв Франц и заскърца със зъби.
Сабята не взе непосредствено участие в схватката. Той се беше разположил удобно на покрива на командирската Газела, паркирана на стотина метра от Замъка, и ръководеше щурма чрез трима оператори, седящи в натъпкания с електроника фургон. Уйбуите бяха на постоянна връзка с щаба, и на всеки три минути Сабята получаваше доклад за състоянието на нещата. Беше почти щастлив.
Получаваше се. Всичко вървеше по плана, който разработи, и само по него. Магьосникът, разбира се, доста им помогна, но военната част на операцията беше абсолютно негова, на Сабята, заслуга. Сега на Любомир ще му стане окончателно ясно кой от фюрерите наистина му е верен и кой клан трябва да стане главен. Гниличът ласкаво поглади зеления магарешки бодил, майсторски татуиран на лявата му скула. Сега той е просто един от фюрерите, и даже едноокият Шибзич има еднакъв статус с него, но скоро това ще свърши. Магьосникът беше обещал, че Сабята ще стане император, че магарешкият му бодил ще стане пурпурен, и за първи път в историята си Червените Шапки ще се обединят под една власт. Властта на Гниличите!