Младият фюрер с надежда се протегна и примлясна. Картината, която си представяше, беше наистина прекрасна. Сабята извади от джоба си мобилен телефон и се почеса с него под дясната лопатка. Навикът постоянно да се чешат беше останал на Червените Шапки от времето, когато още живееха в Западния Лес и бяха напълно покрити с козина. След като се справи със сърбежа, фюрерът със зъби измъкна антената и набра добре познатият номер.
— Любомир? Сабята съм, влязохме в Замъка и се опитваме да отворим съкровищницата. След час ще ти донеса Амулета.
— Точно навреме, — тихо отговори магьосникът.
— Главното е, да си спазиш обещанието, кълна се в ятагана си! Ще ми дадеш главите им в замяна на Амулета.
— Ще ти ги дам, — измърмори Любомир, — викай хеликоптера.
Връзката прекъсна и Сабята се обърна към показалия се от фургона оператор:
— Какво се е случило?
— Не можем да задържим третия етаж, фюрер. Гвардейците настъпват.
Гниличът се намръщи:
— А какво става в мазето?
Операторът не успя да отговори — силен взрив разтресе околностите на Замъка. Огромната сграда потрепери и Сабята едва се задържа на покрива на своя щаб.
— Какво стана?!
— Взривихме първата врата, — съобщи операторът, притискайки с ръка слушалките си.
Сабята победоносно размаха ръка и се поинтересува:
— Колко воини имаме в резерв?
— Двайсет.
— Всички в Замъка, на горните етажи.
Операторът се мушна обратно в машината, а Сабята набра някакъв номер:
— Започвайте!
— Какво чакаме, фюрер? Щурмът е в разгара си! — уйбуй Запушалка нетърпеливо се размърда и въпросително погледна Секирата. — Удряме сега и Амулетът е наш!
— Мля, Запушалка, ако не млъкнеш, ще те изкормя. — Секирата лениво се почеса под мишницата с къс крив кинжал и се изплю през отворения прозорец. — Сабята няма къде да се дене, сам ще ни донесе Амулета.
Спазвайки договора с Чука, Дуричите бяха отрязали южните направления към Замъка, за това Секирата, Запушалката и още четирима бойци вече половин час очакваха фюрера на Гниличите на бул. „Ленински“. Огромният Юкон беше паркиран на пресечката с ул. „Удалцов“, а Секирата получаваше информация за ставащото в Замъка от свои разузнавачи.
— Ами ако го занесе на Чука? — Малките черни очички на уйбуя се впериха в лицето на фюрера. — Ако Сабята тръгне на другата страна?
На Секирата хич не му харесваше как Запушалката се пули на зеления магарешки бодил, който украсяваше лявата му скула. Напоследък в клана бяха плъзнали слухове, че уйбуят е престанал да се изказва почтително за личността на фюрера и даже го е нарекъл нечистокръвен…
— Какво ще правим тогава? — не преставаше Запушалката.
— Тогава, — бавно отговори Секирата, — ще го прихванат момчетата на уйбуй Скандалджия, които следят Чука.
— Аз нищо не знам за това! — абсолютно не на място съобщи Запушалката.
Секирата спокойно прибра кинжала в ножницата и с лека усмивчица погледна самозабравилия се уйбуй:
— И не трябва да знаеш.
Нетърпеливият и глупав Запушалка сам си подписа присъдата. Фюрерът вече знаеше кого ще убие първи в предстоящата престрелка.
— Но щом Скандалджията следи Чука, — продължи да мисли на глас уйбуят, — значи нас може да ни пасат Шибзичи.
— Може, — сви рамене Секирата и въздъхна със съжаление. — Никога не съм се доверявал на едноокия.
Уйбуй Чиния свали бинокъла и бавно завъртя схванатия си врат.
След като получи от Чука заповед да следи фюрера на Дуричите и да бъде готов да го очисти, Чинията безкрайно се зарадва — Секирата лично беше разстрелял брат му в последната междуособица, и уйбуят се беше заклел да отмъсти. Но ето вече половин час Дуричите не напускаха своя черен Юкон и Чинията тихичко озверяваше от скука. Той слезе от Харлито и клекна няколко пъти. Бойците му, седящи на своите мотоциклети, с разбиране гледаха предводителя си. Засадата беше омръзнала на всички.