„Ако до десет минути нищо не се случи, — реши Чинията, — ще убия Секирата просто така, а пред Чука ще се оправдая някак си.“
Бойните магове на Ордена с безсилна ярост гледаха как скочилият от хеликоптера дребосък притича до арката и измъкна от черната си раница малък сребърен контейнер. Вестителят махна с ръка и зелен облак обви гордия еднорог.
— Плачете, защото това е последният ден на Великия Дом Чуд! — насмешливо се провикна Любомир.
Еднорогът се смаляваше бързо. Дребосъкът изчака, докато той, все така омотан в зеления облак, достигне нужния размер, сложи го в контейнера, метна раницата с плячката на гръб и се хвана за въжената стълба. Хеликоптерът стремително се издигна във въздуха. Вестителят вдигна очи и се втренчи в самотно кръжащата птица.
— Нави, всичко видяхте — треперете!
От очите му излетя тънка зелена мълния и пламналият разузнавач започна да пада като камък надолу.
— Сбогом, рицари!
Любомир се разтвори във въздуха.
— Към покрива се приближава хеликоптер, — съобщи Яна и пийна вода.
— Всичко е наред, — отговори Кортес. — Амулетът ще е в него.
Хамърът на наемниците излезе на булеварда, но не се приближи до Замъка, чакайки указания от младата жена.
— Надявам се да не му провърви, — промърмори Лебед, явно имаше предвид Любомир.
— Тогава ще останем без работа, — сви рамене Кортес.
За момент Лебед обмисли това заявление, след което рязко промени позицията си:
— Надявам се на Вестителя да му провърви. — Той плю през прозореца.
— И аз така мисля, — кимна Кортес. — Яна, какво става там?
— Бият се.
Момичето хвърли бинокъла на креслото, отвори прозореца и се приближи до шкафа.
— Среща в „Гущер“? — за всеки случай попита тя.
— Вече се уговорихме, — измърмори Кортес. — Недей да нервничиш.
— Всичко е наред.
Яна извади от шкафа зареден снайпер, грижливо омотан в мека кожа, разгъна я и нежно прокара ръка по приклада. „Light 50“. Далекобойна, тежкокалибрена, предвидена за патрони 5.0 „браунинг“, пушката отговаряше идеално на задачите, поставени от Кортес. Яна се усмихна, спомняйки си как наемникът подробно обясняваше нейната роля, взе от рафта три пълнителя и тръгна към прозореца. Три плюс един зареден — четиридесет и четири бронебойно — осколочно — запалителни APEI. На Червените Шапки ще им хареса.
Младата жена бързо закрепи снайпера на триногата му и започна да наблюдава събитията през мощния оптически мерник. След няколко мига хеликоптерът, неподвижно висящ над Замъка, направи вираж и се спусна на покрива на кулата.
— Хеликоптерът прибира плячката.
— Знаеш какво да правиш.
Желязната птица рязко се издигна във въздуха, и момичето внимателно разгледа висящия на стълбата набит боец с черна раница на гърба.
— Виждам целта, — промърмори Яна и плавно натисна спусъка.
Тежкокалибреният куршум пръсна главата на воина, и той с нелепо размахани ръце полетя като камък надолу.
— Триста метра на юг от Замъка, Амулетът е в черна раница.
— Разбрах.
Хамърът тръгна.
От хеликоптера също забелязаха загубата. Той стремително се завъртя и започна да се снижава.
Яна взе на мушка главата на пилота, но не успя да стреля. На един от прозорците на предпоследния етаж на Замъка се появи гвардеец с гранатомет. Чудите бяха изгубили съкровището си, и вече не се притесняваха за последствията. Изтрещя изстрел и Яна автоматично залегна под перваза. Снарядът с оглушителен писък се вряза в борда на хеликоптера и нов взрив разтресе околността. Димящата машина падна на земята.
Яна вдигна глава и потърси застреляния боец. Към тялото му бързаше черна Газела.
— Направих го! Аз го направих! — закрещя Сабята, докато гледаше как хеликоптерът напуска покрива на Замъка. — Амулетът е мой!
Победа! Гниличът затвори очи от приятно премаляване.
— Пада! — истеричният писък на оператора се заби в мозъка му.
— Кой? — съвзе се Сабята.
— Амулетът! Боецът с Амулета падна от хеликоптера!!
Към земята бързо се приближаваше малка черна точка.