— И само толкова, — учуди се майорът. — А морската пехота да са виждали?
— Кого? — не разбра лейтенантът.
— Няма нищо… — Корнилов отново погледна сградата. — А какво казва нашият приятел, началникът на охраната?
— Каза, че се занимава с охраната на сградата, и падащите наоколо хеликоптери не го касаят.
— Логично.
— Преди хеликоптерът да се взриви, от него е паднал човек. — Васкин поведе майора настрани. — Паднал е тук.
— Интересно. — Корнилов клекна. — Защо е паднал?
— Може да е разбрал, че сега ще се взривят, — предположи лейтенантът.
— И е предпочел мъчителна смърт пред леката. — Корнилов въздъхна. — Мисли какво говориш, Владик. — Той внимателно разглеждаше следите. — Огледаха ли покрива?
— Чисто е.
— Но хеликоптерът въпреки това се е взривил. И веднага се е появил спасителен отряд. — Майорът внимателно разтвори тревата. — Виж, те са се дошли именно тук, а не до хеликоптера. И са взели тялото. — Корнилов рязко стана и тържествуващо показа на Васкин намерения куршум. — По тях е стрелял снайпер.
— Снайпер? Може ли да арестуваме този де Гир и да го разпитаме както следва?
— Не са стреляли от сградата — Корнилов извади цигарите, — автомобилът е спрял така, че да закрие видимостта ето оттук. — Майорът махна с ръка към високия бизнесцентър, който стоеше срещу „Чуд Inc.“ — Снайперът е бил там. Да се претърси.
— Тъй вярно.
— Голяма машина — Корнилов отново погледна следите. — Слушай, Васкин, какви автомобили са попаднали в аварията на булевард „Ленинградски“?
— Два джипа — Хамър и Юкон, и фургон Газела, — почти веднага отговори лейтенантът.
— Газела, — уверено каза Корнилов. — Викай експертите, Васкин. Да вземат отпечатъци от гумите и да ги сравнят.
— Разбрах. — Владик хукна към експертите.
— Газела, — повтори Корнилов, внимателно оглеждайки земята. — Какво сте отнесли от тук, момчета?
Той направи още няколко крачки, отново приклекна и внимателно вдигна от земята строшен мобилен телефон.
— Охо! — На мястото на произшествие рядко се намираха подобни улики. Корнилов нежно прибра парчетата от телефона в найлонов плик и го пусна в джоба си. — Провървя ни.
Замъкът, щабквартирата на Великия Дом Чуд
Москва, булевард „Вернадски“
27 юли, вторник, 00:43
След като се качи на четвъртия етаж, де Гир свали плаща на повелителя на войната и огледа превързаната си дясна ръка. Кръв почти нямаше, и само леките пробождания напомняха за страшното изгаряне от взрива. Ерлийският балсам, с който обработи раната, още един път потвърди репутацията си. Капитанът си оправи дрехите и погледна през прозореца. За разлика от полицаите, де Гир виждаше реалната картина на това, което се беше случило. Дупките от куршуми по стените, черните петна от огъня, взривеният фонтан и труповете на участниците в щурма. Разкошният Замък беше обезобразен до неузнаваемост.
Корнилов. Той безпокоеше Франц много повече от раната. Капитанът беше чувал достатъчно за упорития и самолюбив полицай. Нито едно неразкрито дело за четири години. Корнилов ще рови до край, а това вече е пряка заплаха за Тайния Град, и още едно сериозно главоболие. Де Гир скръцна със зъби и решително влезе в потискащо тихата тронна зала.
Великият магистър седеше прегърбен на малко позлатено столче в най-отдалечения ъгъл и се взираше в макета на Замъка, поставен на инкрустирана със слонова кост масичка. На челото му бяха избили капки пот. Около него стояха маговете от работилницата на Илюзиите, готови във всеки един момент да задържат създадената от него мъгла. Франц спря на две крачки от великия магистър и се вгледа в изпитото му лице.
— Тръгнаха ли си челите? — тихо попита де Сент-Каре.
— Да, господарю. Огледаха вътрешния двор и последните два етажа на Замъка. Успяхте да ги заблудите.
— Няма да можем да държим дълго мъглата без Амулета.
Повелителят на войната виновно наведе очи.
— Аз съм виновен, господарю.
— Сбъркахме много по-рано, — отговори великият магистър. — Трябваше да приемем предложението на навите. Нямам претенции към теб.