Проклинайки алтруизма си, Артьом излезе от колата, приближи се до вратите и удари няколко пъти по тях с елегантното чукче.
Нищо не се случи. След като изчака от приличие няколко секунди и не откри никакви признаци на живот, Артьом отново вдигна чукчето, но тихото скърцане на панти го спря. В едно от крилата се отвори малка вратичка, и през нея излязоха двама монаси. Единият беше страшно висок и слаб, за това расото му стоеше като чувал. Големите му живи очи бързо огледаха посетителя, но явно не откриха нищо интересно.
— Манастирът е затворен, синко, — произнесе той. — Ела по-късно, не буди послушниците.
— Ъ-хъ, — измуча вторият монах, чоплейки зъбите си с някаква клечка. — Обещавам да се помолим за безсмъртната ти душа. Тръгвай си.
Вторият беше пълна противоположност на колегата си и буквално излъчваше здрава, жизнерадостна пълнота. Посипаното му с трохи расо се пукаше по шевовете, а дебелите му устни лъщяха от мазнина. Съдейки по всичко, Артьом го беше вдигнал от масата.
— Бих си тръгнал, — влезе в тона му Артьом, — но Кортес помоли да го докарам именно тук. Да не би да е сбъркал?
Монасите се спогледаха.
— Не е сбъркал, — недоволно каза дългият, приближи се до автомобила и критично огледа пасажера. — Какво е този път, Кортес?
Раненият не отговори.
— Кортес, — монахът безцеремонно го плесна по бузата, — какво се е случило?
— Простуда, брат Ляпсус, — язвително отговори Кортес и веднага се закашля.
— Да видим.
Монахът се наведе и разтвори якето на ранения.
— Охо! Простуда с усложнения.
— Нещо сериозно ли е? — притесни се Артьом. — Ще умре ли?
— Всеки болен някога умира, — философски отбеляза брат Ляпсус. — Кортес, надявам се, че имаш пари?
— Тъмният Двор ще плати, — тихо отговори раненият, давайки на монаха черна пластмасова карта. — Имам неограничен кредит.
— Тогава всичко е наред! Донеси носилка, брат Курвус, — нареди развеселеният Ляпсус. — Пациентът ни се нуждае от спешна помощ!
Дебелият в тръс се понесе към вратичката.
— Надявам се, че помниш правилата, Кортес? — Монахът вдигна клепачите му и внимателно огледа зениците на ранения. — Манастирът спазва строг неутралитет. Много строг. Плячката ти у теб ли е?
— Да.
— Няма да я взимаш със себе си.
— До сутринта.
— Нито секунда.
Кортес ръгна с пръст Артьом:
— Ще ти се наложи да ме спасиш още един път.
Брат Ляпсус демонстративно се отдалечи от автомобила, давайки да се разбере, че всичко това не го касае.
— Аз нямам нищо общо, — бързо отговори Артьом.
— Вече имаш, — усмихна се Кортес. Тениската му под разкопчаното яке беше потънала в кръв. — Видели са те с мен и ще започнат да те търсят.
— Ще си имат работа с полицията.
— Ще те пипнат. — Кортес отново се закашля. — Само аз мога да ти помогна. Помисли, Артьом, ти видя всичко.
А сега прави на хората добро! В момента Артьом още не разбираше колко дълбоко е затънал, но лошите предчувствия вече го бяха обхванали. Нямаше голям избор. Да си тръгне или…
Артьом преглътна и храбро промени съдбата си:
— Какво трябва да направя?
— В раницата ми има сребърен контейнер, а в него е Картагенският Амулет. Като си отидеш в къщи, обади се по телефона, — раненият продиктува номера. — Ще кажеш, че има пратка от Кортес. Навите ще дойдат. Знакът им е катеричка, която гризе орех. Ще им дадеш контейнера, и толкова. Запомни ли?
Казаното от Кортес изглеждаше съвсем просто. Артьом кимна.
— Ако възникнат проблеми, ела утре в клуб „Гущер“. Ще те намерят…
— Какви проблеми?!
Ляпсус докосна ранения по рамото:
— Време е.
Монасите внимателно сложиха Кортес на носилката.
— Клуб „Гущер“, — повтори той и загуби съзнание.
Вратите се затвориха.
Артьом тръгна към къщи практически без да вижда пътя. Градът, който до преди три часа му се струваше познат и безопасен, беше станал чужд и подозрителен. Пред очите му изникваха ту труповете до разбитите джипове, ту полицаите, неясно как превърнали се в някакви рокери, ту странните монаси. Стрелба, кръв, смърт…