— Може Амулетът фа не е в Цитафелата? — плахо предположи Чукът. — Чуфите са вбесени, навите ефва ли ще се пъхат в сектора им.
— Защо да го правят? Кортес ще им го донесе.
— Не може ли фа се прослефи Амулета? — поинтересува се Шибзичът.
— Уви! Амулетът се намира в сребърен контейнер. — Любомир щракна с пръсти, и във въздуха се появи изображение на гладка блестяща правоъгълна кутия, на една от стените на която беше гравиран засукан йероглиф. — Контейнерът е запечатан с моя печат, и не е възможно да се проследи. Станахме жертва на собствената си предпазливост.
— Не се получи добре, — съгласи се Секирата.
Червените Шапки не страдаха от подобно нещо, за това Дуричът не разбра добре последната фраза на магьосника, но за всеки случай реши да изрази съпричастност.
— Виж, Любомир, ние май улучихме Кортес, — и като помисли още малко, добави: — Ранихме го. Бягаше някак нестабилно.
— От кого бягаше? Съдейки по отчета ти, той просто е застрелял хората ти, взел е Амулета и си е тръгнал.
— Бях изпратил бойци на мотори, — подсмръкна Чукът, — те са го фогонили.
— Можеш да не продължаваш, — спря едноокия магьосникът. — Някой от тях спаси ли се?
— Не, — наведе очи Шибзичът.
— Значи не знаем накъде е тръгнал.
— Улучихме го, — упорито повтори Секирата. — Той е ранен.
— Да се надяваме. Благодаря, Псор. — Любомир взе чашата от ръцете на слугата, отпи от горещия чай и замислено произнесе: — Ако наистина си го ранил, има вероятност да не е стигнал до Цитаделата.
— А аз какво казвам! — зарадва се Секирата и злобно погледна Шибзича. — Ще го намеря!
— Ще го намериш? — повтори магьосникът. — И какво ще направиш?
Фюрерът на Шибзичите злобно се изсмя.
— Чук!
— Фа, Любомир!
— Как мислиш, — поинтересува се магьосникът, — един наемник ще рискува ли живота си заради плячката?
— Наемник? Чел? — едноокият поклати глава. — Няма.
— Значи, ако е ранен, той най-вероятно ще отиде при лекар?
— Абсолютно!
— Добре. — Любомир отново отпи от чая. — Изгубихме го на края на Ленински проспект. На къде може да е тръгнал?
— Където си иска, — махна с ръка Секирата. — Кой ги знае тия чели!
— Само при ерлийците — Чукът презрително плю на пода, — няма къфе фругафе.
— Защо? — избухна Дуричът.
— Успокой се! — Любомир премести погледа на огромните си яркозелени очи на Шибзича. — Защо?
— Първо, ерлийците ще го вфигнат на крака най-бързо. Скъпо, естествено, но ако плаща Тъмният Фвор, може фа си го позволи, — разумно отговори едноокият, — второ, всеки челски фоктор вефнага ще го изфафе на полицията. Той е с огнестрелна рана! — Шибзичът отново плю и се обърна към съперника си: — Ако, разбира се, те фействително са го ранили.
Секирата заръмжа.
— Добре — Тихият глас на Любомир мигновено успокои Дурича. — Чук, Кортес е за теб. Намери го, ако щеш под земята. Ако трябва, събори тоя манастир, но намери Кортес или Амулета. Разбра ли?
— Разбрах! — наду се Шибзичът, доволен от възможността да се отличи.
— Хубаво, че си разбрал, — магьосникът остави чашата на масата, — и престани да плюеш в кабинета ми, тук не ти е обор.
— Извинявай, Любомир, — смути се фюрерът. — Навик.
Дуричът злорадо се изсмя.
— Секира, — обърна се към него Любомир, — твоята задача е по-сложна.
Младият фюрер се стегна.
— Започвам да подслушвам Цитаделата, — тихо произнесе магьосникът.
— Това е невъзможно, — слисано избъбри Чукът.
— Самозабравяш се, — скромно, но хладно отбеляза Любомир. — Секира, приготви отряд бойци и бъди готов. Ако Кортес се свърже с навите, ще отидеш да го хванеш.
— Ами… Любомир — Дуричът не схващаше особено бързо, — тоест, ако навите тръгнат на срещата, да ги проследим и да ги очистим?
— Какво те притеснява? — леко заплашително попита магьосникът.
— Да убиеш нав…
— Въпреки широко разпространеното мнение, че навите са безсмъртни, — изморено произнесе Любомир, — всъщност въобще не е така. Те наистина практически не боледуват, раните им зарастват много бързо, но…
Магьосникът стана от креслото, заобиколи масата и застана пред Червените Шапки.
— Псор!
Дребният слуга веднага подаде на господаря си малка резбована кутия.