— Какъв удар? — обади се дошлата на себе си Ярослава. — Мощността на Кладенеца на дъждовете не стига и за обикновена мъгла.
— Колкото по-малко дърдориш, толкова по-малко наши врагове ще разберат за това, — строго я прекъсна кралицата. — Ние все още сме Велик Дом. Не мисля, че на жриците им подобава да разгласяват неприятностите ни. Това е вътрешна работа.
— Струва ми се, че тук всички сме вътрешни, — промърмори изкараната от релси Ярослава.
— Ще заемем изчакваща позиция и ще се молим мощността на Кладенеца на Дъждовете да се върне на предишното си ниво възможно най-бързо. Надявам се, всички ще се съгласят, че това е оптималното поведение в дадената ситуация.
Кралицата недвусмислено погледна Ярослава. Високата жрица заклати отрицателно глава:
— Бароните се вълнуват. Длъжни сме заедно да обсъдим положението на Великия Дом.
Големият Кралски Съвет! Щом Ярослава, след всички шамари, които получи, настоява за свикването му, значи, е уверена, че ще успее да измести кралицата от трона.
— Бароните трябва да знаят какво става, и да са готови за действие, — подкрепи бунтовната жрица Мирослава. — Съветът трябва да се събере.
Нямаше изход. Всеслава изправи глава и дълго гледа жриците.
— Обявявам свикването на Големия Кралски Съвет. Той ще се състои утре в Зеления Дом в три часа… — Кралицата направи кратка пауза. — В три часа през нощта.
Жриците се объркаха.
— Ваше величество — Ярослава учудено се огледа, — уверена съм, че ще успеем да известим бароните значително по-бързо. Може би искахте да кажете „в три часа след обед“?
— Казах точно това, което исках да кажа. Сигурна съм, че няма да оспорваш решенията на своята кралица.
Няколко секунди двете жени се гледаха напрегнато.
— Чухме волята на кралицата, — гръмко обяви Мирослава. — Големият Кралски Съвет ще се събере утре в три часа през нощта.
Мечеслав се появи от малката вратичка зад трона веднага щом жриците си тръгнаха. Той бързо отиде до кралицата, която самотно стоеше до разкошните храсти, посадени покрай стените, и сложи ръка на рамото и.
— Чу всичко, — тихо каза Всеслава.
— Тя иска властта и използва всяка възможност.
Кралицата кимна.
— Позволи ми да я убия, — гласът на барона беше спокоен, явно той отдавна беше свикнал с тая мисъл.
— Не — Всеслава леко се усмихна, — аз съм кралица, не узурпаторка. Освен това, ти трябва да направиш нещо друго.
— Какво?
— Вестителят, — сви рамене кралицата. — С него трябва да се направи нещо.
Баронът тъжно въздъхна. Той помнеше страшната ненавист и страшния страх на Всеслева, когато тя за първи път почувства силата на седемгодишния Любомир. Помнеше отчаянието на младата, току-що избрана кралица, неговата кралица, неговата повелителка, неговата любов. Помнеше как палето поглъща с поглед стройната фигура на Всеслава, как си позволява да разговаря с нея, как… Мечеслав докосна врата си, където се извиваше избледнял от времето белег. Това, което се случи тогава, по пътя за ловната хижа, знаеха само той и Любомир. Не беше разказал за схватката даже на Всеслава, която тогава едва го намери и измъкна. За единствената схватка, в която той, най-добрия фехтовач на Зеления Дом, претърпя поражение. „Клюнът на жерава“ не помогна, силата му не стигна да се справи с Вестителя. Момченцето избяга, скри се и започна да отмъщава.
— Любомир е организирал нападението над Замъка, уверена съм в това. Той вече изсмука Кладенеца на Дъждовете и иска Амулета, за да извади от играта чудите.
Думите на кралицата едва достигнаха до потъналия в мислите си Мечеслав, но той дойде на себе си:
— Чудите казват, че Амулетът си е на мястото. И че нищо не се е случило, а Червените Шапки едва ли ще посмеят да нападнат отново.
— Няма да им се наложи, — въздъхна Всеслава. — За щастие, аз още имам някакви способности, и съм сигурна, че Амулетът е откраднат.
— У Любомир ли е?