— Още не. Успях да подслушам Червените Шапки. Те търсят чел, наемник на име Кортес. Предполагам, че Амулетът е у него.
— А за какво му е на един чел Амулетът? — объркано попита баронът.
— Вероятно навите му плащат. — Кралицата гъвкаво се протегна. — Трябва да вземеш Амулета. Той е единственият ми коз в тази игра.
— Игра с кого?
— С всички. Амулетът е нужен на всички — и на чудите, и на навите, и на Вестителя. И на Големия Кралски Съвет ще ми бъде много по-спокойно с него под ръка.
— Ще ти донеса Амулета, любима, — произнесе баронът и нежно дръпна кралицата към себе си.
— Запомни, — прошепна Всеслава, докато полагаше изящните си ръце върху могъщите плещи на Мечеслав. — Имаш само едно денонощие.
Глава 6
Московската Обител, щаб квартирата на семейство Ерли
Москва, Царицински парк,
27 юли, вторник, 04:30
— Мля, Чук, много е тихо тук, не е на добро, — прошепна уйбуй Копито, ожесточено бъркайки си в носа с пръст.
Фюрерът на Шибзичите скептично погледна десетника и предупреди:
— По-внимателно, да не си бръкнеш в мозъка.
— Нищо, изгризах си ноктите, — съобщи предвидливият Копито и неясно защо добави: — Въобще не си падам по ерлийци.
— А те колко пъти са те кърпили? — язвително попита седящият отзад уйбуй Наваха.
— А колко пари смъкват всеки път? — възмути се стиснатият Копито. — Нямат мярка! Наясно са, гадовете, че освен в манастира няма къде да идем, и искат! Отдавна предлагам да се разровим в мазетата им!
— Ти ли ще ровиш, бе, изрод? Монасите ще направят от теб навски шурк.
— Какво ще направят? — не разбра необразованият Копито.
— Шурк, — надменно обясни Наваха, — ситно кълцано сурово месо, със зеленчуци, с много лют сос… Вчера ядох в „Гущер“-а, гнусна манджа, но екзотична.
— Ти, гений, като се наплюскаш с някоя гадост, такава воня разнасяш, да му е неудобно на човек пред Спящия.
— Ти кого наричаш гений, бе? Да не ти е израсла втора глава?
— Няма да ми броиш главите, Коперник!
— Я млъквайте и фвамата! — прекъсна разпасалите се уйбуи Чукът. — За това ли ви извиках?
Уйбуите млъкнаха. Червените Шапки бяха пристигнали пред манастира на ерлийците преди десет минути. Три джипа стояха на площадката пред вратите в сивата предутринна мъгла и търпеливо чакаха фюрерът да вземе решение. Чукът измъкна под седалката започната бутилка „Джони Уокър“ и отпи голяма глътка.
— Кортес вероятно е тук, в Обителта, но монасите просто така няма фа го фадат. Значи, имаме фва варианта. — Фюрерът не сваляше очи от клатещия се над вратата фенер. — Може фа избием вратите и да нахлуем вътре, а можем фа пробваме фа се фоговорим.
Наваха поклати глава:
— Имаме само три десетки, е, може и Веслото със своите момчета да дойде, ама с такива сили монасите ще направят от нас…
— Знам, знам, — кисело го прекъсна едноокият, — ще направят навски щурк.
— Ъ-хъ, именно.
Копитото шумно изсумтя в израз на пълно съгласие с думите на колегата си, но Чукът вече знаеше, че уйбуите предпочитат мирния вариант. Под завистливите погледи на подчинените си фюрерът допи уискито, изхвърли бутилката през прозореца и взе решение:
— Фобре, Наваха, вземи фвама бойци с малко повече акъл и фа влизаме вътре. А ти, Копито, оставаш навън и фемонстрираш сериозни намерения.
— Това как се прави? — не разбра уйбуят.
— Извежфаш момчетата от колите и ги строяваш преф вратите. Нека монасите фа вифят, че сме много.
— Да ги строя пред вратите? — Лицето на Копитото се удължи. — Защо?
— Няма фа спориш с мен, — изръмжа Чукът и отвори вратата. — Тръгваме.
На ругатнята, която Копитото процеди през зъби, фюрерът реши да не обръща внимание, засега, но я запомни.
Чукът, Наваха и двамата подбрани бойци изчакаха недоволните Шибзичи да се строят пред манастира и почукаха по вратичката с малкото чукче. Фенерът с тихо скърцане се клатеше над главите им.
— Фюрер, — страхливо попита Наваха, — защо се клати? Нали няма вятър.
Уйбуят току-що беше забелязал странното поведение на фенера, и след като не успя да си го обясни сам, се обърна за помощ към вишестоящия.
— Така му харесва, — процеди Чукът. Не успя да измисли нищо по-умно.