Вратичката бавно се отвори, и пред Червените Шапки се появи тлъст монах, който държеше в ръка нахапан сандвич с дебело парче шунка отгоре. Без да обръща внимание на строените пред вратите бойци, монахът демонстративно се прозя, изтри с опакото на ръката си мазните си устни и се поинтересува:
— Е, колко са ранените?
— Нито ефин, — призна Чукът, — ние…
— Тогава за какъв дявол сте тук? Ние не продаваме наркотици.
— Не ми трябват наркотици! — кресна фюрерът. — Трябва ми отец Финамус! Незабавно!!
— Отец Динамус? Настоятелят? — воплите на Шибзича забавляваха монаха. — Той спи, така че ще ви се наложи да разговаряте с мен. Между другото, не искате ли да си оправите захапката? Няма да струва скъпо, но говорът ще се подобри доста, това е моя лична разработка.
— Няма фа разговарям със санитар, — изсъска Чукът.
— А с доктор ще разговаряш ли? — Сваляйки в движение изцапани с кръв гумени ръкавици, през вратичката се появи мършав жилест ерлиец. — Здрасти, Чук.
— Зфрасти, брат Ляпсус. — Фюрерът замълча, за да обмисли ситуацията. — Така на прага ли ще говорим?
— Разбира се, че не, — жизнерадостно се усмихна ерлиецът, — само че вътре ще пусна само теб и този уйбуй, — той кимна към Наваха. — Останалите да си пасат на улицата.
— Добре, — предаде се Шибзичът.
— И си свали кърпата, синко, — измърмори брат Курвус, — това все пак е храм, не е кръчма.
Червените Шапки послушно свалиха кърпите, показвайки голите си глави, и влязоха.
През къс, ярко осветен коридор монасите заведоха гостите си в малка стаичка, в която явно си прекарваше времето дежурната смяна. Обзавеждането се състоеше от изящна масичка с чиния сандвичи и отворена бутилка „Московски“, няколко удобни кресла, библиотека и минибар. На нощно шкафче в ъгъла стоеше аудио център, а на стената работеше телевизор без звук.
— Разполагай се, Чук.
Шибзичите небрежно заеха предложените им кресла, а Наваха успя даже да отмъкне един сандвич.
— Работата е много сериозна, брат Ляпсус, — внимателно подбирайки думите, започна Чукът. — Как фа го кажа… не е никак проста.
— Досещам се, — кимна монахът. — Щом сте искали да говорите със самия отец-настоятел, значи работата действително е сериозна. Слушам ви.
— Открафнаха ни ефна вещ. — Сега малките очички на Шибзича буквално изяждаха ерлиеца. — Черна раница. Открафна я един чел, наемник на име Кортес, и аз мисля, че той е в манастира. Така ли е?
Брат Ляпсус кимна. Наистина не веднага, неохотно, но все пак кимна. Имаше въпроси, на които беше длъжен да отговаря.
— Искам фа поговоря с него, — фюрерът се наведе напред. — Довефи го! Вефнага!!
— Чук, съвсем си подивял, — сериозно произнесе монахът. — Знаеш, че Кортес се намира под наша защита. И можеш да го видиш само ако той иска това. В противен случай ние…
— Знам, — кисело го прекъсна Шибзичът. — Ще направите от нас навски шурк.
— Не мислех, че се интересуваш от кулинария, — засмя се брат Ляпсус. — Впрочем, правилно е да се произнася „шуркь“. Но имах пред вид друго, — монахът кимна към телевизора, който показваше едър план на разбитите врати на Замъка, — не живеем в гората, отлично знаем какво става в града. Едно обаждане, и след петнадесет минути тук ще бъдат де Гир и толкова гвардейци, че от вас ще стане не навски шуркь, а чудски блинг.
Това беше истина. Чукът разбра, че е прекалил, и отново започна да говори внимателно:
— Брат Ляпсус, чуфите не префявяват претенции към тая раница, а аз префявявам. Имам свифетели, че са я открафнали от мен, и ти си флъжен фа ми я покажеш за опознаване.
Това беше хитър ход. Съгласно договореностите между Великите Домове, манастирът можеше да защитава пациентите си, без значение какво са направили, докато не бъдат готови за бой. Но ако имаше съмнения относно личните им вещи, манастирът беше длъжен да ги предоставя при първо поискване, и думата на фюрер на клан в конкретния случай беше повече от достатъчна.
— Раницата съм я виждал, — каза брат Ляпсус, — но не е в манастира. Кортес не е толкова глупав.
— Това официален отговор ли е? — колебливо попита Чукът.
— Да. Ние спазваме закона за неутралитета на манастира.
— Проклятие!
Шибзичите скочиха, и без да се сбогуват, напуснаха стаята.
Угасналият фенер вече не се клатеше на всички страни, а мирно висеше над вратите в очакване на следващата нощ. Чукът, горчиво съжалявайки, че е изпил уискито, извади телефона си и набра магьосника.