Хеликоптерът, свален със зенитна ракета, и секретният военен фургон напълно съвпадаха с откачените свидетелски показания, които беше чул на бул. „Вернадски“. Нападението над офисите на „Чуд Inc.“ беше осъществено по всички правила на военното изкуство и при използване на съвременна техника и голям брой обучени войници. Но това нямаше нищо общо с картината, която видя около и в щаб квартирата на „Чуд Inc.“! От една страна, свидетелите и изоставената техника, а от друга — началникът на охраната със странна фамилия и рана в ръката, който отричаше всичко, плюс собствените очи на Корнилов. За първи път в практиката си Андрей не можеше да свърже всички получени данни в едно цяло. За първи път те не само се разминаваха, а се изключваха, но в едно майорът беше абсолютно сигурен — всичките му известни престъпници нямаха нищо общо с това.
— Щом не се получава, започни от начало, — промърмори Андрей и запали следващата цигара.
„Несъответствие първо: имало ли е щурм или не? Ако не е имало, от къде са се взели хеликоптерът и Газелата? Случайно съвпадение? А свидетелските показания? А раненият началник на охраната? Добре. Ако е имало щурм, защо не са останали никакви следи?“
Корнилов се почеса по главата.
„Да предположим, че е имало щурм, и нападателите са преминали толкова бързо през вътрешния двор на щаб квартирата на «Чуд Inc.», че не са оставили никакви следи. Глупаво е, разбира се, но да допуснем. Тогава става ясно защо са хеликоптерът и Газелата, но с каква цел са атакували? За да завладеят сградата? Не сме във война, или… Или им е трябвало нещо на горните етажи! Ето защо е нужен хеликоптер, а всичко останало е отклоняваща маневра“.
Корнилов усети леко бодване в тила. То се появяваше винаги, когато беше близо до отговора на загадката.
„Какво им е трябвало? Да убият президента на «Чуд Inc.»? Глупости, такива хора ги крият при най-малката опасност. Да вземат заложници? Тогава нямаше да свалят хеликоптера. Възможно е да не са постигнали целта си…“
Но вътрешният глас казваше на Корнилов, че не е така.
„Нападателите са постигнали целта си и са похитили нещо ценно, което не е пострадало при падането на хеликоптера. Него е прибрала Газелата от мястото на катастрофата, за това са я преследвали и в края на краищата са я изхвърлили от пътя“.
Андрей машинално запали нова цигара.
„Издържана версия. Но ако атака все пак е имало, защо нито в двора, нито в сградата на «Чуд Inc.» не са останали никакви следи?“
— Андрей Кирилович, Андрей Кирилович, — потупа го по рамото Палич. — Журналистите дойдоха.
— Да вървим. — Майорът се протегна и изтупа панталоните си. — Как изглеждам?
— Като началник.
— Влез в колата, сега тръгваме.
Корнилов не искаше да се разправя с пресата, но не му се размина.
— Господин майор, това гангстерска престрелка ли е?
— Възможно е.
— Хората на Чемберлен?
— Може би.
— Започва ли нова война на бандите? За преразпределяне сферите на влияние?
— Без коментар, утре в управлението ще има пресконференция, и ще научите всичко.
— Някой задържан ли е?
— За съжаление, не. Всички оцелели са успели да избягат.
— Казват, че е свален полицейски хеликоптер.
— Слухове. Хеликоптер действително е паднал, в момента изясняваме чий е бил.
— Не ви ли се струва, че престъпността в Москва стремително се развива?
— Полицията също не стои на едно място.
— Ще продължите ли с делото на Вивисектора?
— Задължително. Да хванем този маниак е въпрос на чест.
Докато отговаряше, Корнилов се добра до волгата и отвори вратата.
— Това е всичко, което мога да кажа сега. Довиждане.
— Към управлението? — обърна се от предната седалка Палич.
— Не веднага. — Майорът си погледна часовника. — Отиваме на „Красная Пресня“. Знаеш къде.
Будката на обущаря Мехраб от памтивека стоеше на ъгъла на „Красная Пресня“ и „Пресненски Вал“. Обикновена черна будка, където обикновен старец продаваше на обикновени минувачи стелки, четки, бои за обувки, други дреболии, правеше дребни поправки, и според слуховете, даже можеше да ушие прекрасни обувки, които обаче не бяха нужни на никого в епохата на моловете. Корнилов, чиято младост беше минала по тия места, често си купуваше разни джунджурии, понякога си говореше със словоохотливия старец, и приемаше набръчканото му като печена ябълка лице за част от пейзажа, като паметника на трудещите се и калдъръма в парка и универмага на ъгъла. Кротък безобиден старец, който доизживяваше годините си в мъничка будка на оживената улица. За това информацията, че Мехраб, незабележимият обущар Мехраб, е забъркан в сериозна афера — кражба на древен кинжал от ташкентски музей, беше съвсем неочаквана за Корнилов. Разследването беше още по времето на СССР и вдигна голям шум в пресата. Андрей, по това време стажант, работеше тогава в групата на МУР, която разследваше кражбата по молба на узбекските колеги. Успяха бързо да хванат изпълнителите — дребни обирджии, и чрез тях да стигнат до поръчителя. До скромния обущар, който беше броил за прекрасно съхранената антика цели сто хиляди! Оперативното наблюдение и обискът, който последва, не дадоха резултат: докато муровци стигнат до обущаря, той вече се беше отървал от стоката. Веригата се скъса, но старецът вече беше попаднал в полезрението на органите, и сега Корнилов периодично се обръщаше към него за информация.