Въпреки ранния час будката на обущаря беше отворена. Старецът, с едва крепящи се на крайчеца на дългия нос старомодни очила, се беше навел над калъпа. Андрей излезе от колата, протегна се, но не запали — обущарят не можеше да понася тютюнев дим, и влезе.
— Здрасти, Мехраб.
Известно време старецът късогледо се взираше в посетителя, след това се усмихна, по лицето му се разбягаха хиляди малки бръчици, и кимна:
— Господин майор, да не са ви се скъсали обувките?
— Не. — Корнилов седна на малко столче срещу обущаря и въздъхна. — Заболяха ме краката.
— Не изглеждате добре, господин майор. Спахте ли днес?
— Не можах.
— Не се пазите, никак не се пазите. — Старецът взе от лавицата голямо парче кожа и придирчиво го заразглежда.
— Ти също си на крак.
— Аз? — Мехраб задъвка устните си. — На моите години, Андрей Кирилович, се радваш на всеки ден, и на всеки час. Не ми е останало толкова време, че да го губя за сън.
— Да не се каниш да умираш?
— Ох, не знам, от сутринта нещо ме стреля в кръста. Не е на добре.
— Стрелбата изобщо не води до добро, — съгласи се Корнилов. — Чу ли какво е станало на „Вернадка“?
— Аз? — учуди се старецът. — Нищо не съм чул.
Андрей вдигна вежди.
— Е, с края на ухото — Мехраб си свали очилата и старателно започна да бърше стъклата. — Iлучайно.
— Какво казват?
— Главно мълчат.
— Наистина? Голяма стрелба е било, някой е претърпял сериозни загуби.
— Няма такива загуби, от които някой да не извлече полза.
— Ето, виждаш ли, а разправяш „Нищо не знам“.
Корнилов извади смачкана банкнота и старателно я сви на тръбичка. Мехраб тежко въздъхна и поклати глава:
— Няма да помогне.
— Изненадващо, — бавно произнесе майорът, без да сваля от обущаря тежкия си поглед. — Доколкото си спомням, за първи път не си в течение. Разочарован съм.
Мехраб сви рамене и предпазливо се наведе към полицая:
— Аз… най-общо, за сега нищо не знам. От тия момчета се боят, и никой не иска да приказва.
— Червеноглавите?
— Ъ-хъ, — неохотно призна старецът.
Корнилов поклати глава:
— Разбирам. Мехраб, трябва да се срещна с Мрънкалото.
— Кога?
— Днес.
— Добре, — веднага се съгласи старецът, който явно се зарадва на възможността да бъде поне малко полезен. — Мобилният ви същия ли е?
Корнилов не забеляза как банкнотата изчезна в ловките ръце на обущаря.
Глава 7
Общинска жилищна сграда
Москва, ул. „Миклухо-Маклай“
27 юли, вторник, 07:00
Работният ден на Артьом започваше с телевизора. От будилника се отказа отдавна, преди три години, когато забеляза, че резките пронизителни звуци започват да му докарват пристъпи на бяс. За това си купи телевизор с таймер и сега всяка сутрин го будеше бодра поп лигня. Звукът се усилваше бавно и правеше ежедневния делничен кошмар малко по-малко неприятен.
Щом поредният опус на MTV започна да му бърка в мозъка, Артьом изпълзя от дивана, и ругаейки под нос, се потътри към банята. Беше в отвратително настроение. Не стига, че му предстоеше съмнителното удоволствие да бръсне нещастното си лице и да щурмува сутрешните задръствания, а и нощните приключения не можеха да му излязат от главата. Артьом влезе под душа, и щом дойде на себе си, започна да обмисля следващите си действия.