— Да се провери.
Най-близо стоящият гвардеец пъргаво дотича до вратичката и я ритна с отскок. Старанието му излезе през носа. Вратичката не беше заключена, той не можа да се задържи на крака и с трясък влетя във Форта. Посланиците, които стояха от другата страна на вратите, чуха кратка, но крайно емоционална фраза.
— Без приказки, — реагира де Гир на тихия смях, преминал между гвардейците.
— Струва ми се, че диваците са учудени, — отбеляза Бард. — Едва ли са очаквали официално обявяване на война.
— Те знаят правилата, — не се съгласи Франц, — наясно са, че няма да започнем война просто така.
Вратичката се отвори, и отвътре се показа нещастният разузнавач, който разтриваше голяма синина на бузата си:
— Отворено е.
— И какво? — издевателски се осведоми де Гир.
— Нищо, — сви рамене гвардеецът, — просто е отворено.
— Има ли някой вътре?
— Не знам.
— Ами иди да разбереш!
Вратичката се захлопна.
— Мисля, че се предават, — предположи Нелсън. — Не са намерили бяло знаме и просто са отворили вратата.
Де Гир погледна със съжаление младия магистър, който за разлика от него не беше участвал във военни кампании, и силно прехапа устните си.
— Ако се предадат сега, — продължи да приказва Бард, — няма да зверстваме. Най-наглите ще обесим, естествено, но на останалите ще наложим само контрибуции. Какво мислите, капитане?
— Прекрасна мисъл.
От недрата на Форта отново се измъкна разузнавачът.
— Празно е! — Той унило разпери ръце. — Има само жени, деца и старци. Никаква охрана!
Посланиците се спогледаха и едновременно скръцнаха със зъби. Откакто Кодексът забрани войните до пълно унищожение, убиването на цивилни се смяташе за особено тежко престъпление.
— Боклуци страхливи, — изрази мнението си Нелсън. — Какво ще правим?
— Ще изпълняваме заданието.
Де Гир отмести разузнавача от пътя си, решително прекрачи през вратичката и веднага също толкова решително спря, опитвайки се да свикне с вонята в помещението. Червените Шапки се гордееха с уникалната си миризма.
Капитанът се огледа, с мъка поемайки си въздух. Беше в мръсна, лошо осветена стая, където би трябвало да стои стражата на вратите. Като мебел присъстваха дървена маса с полепнали по плота остатъци от храна, две табуретки и прашна купчина празни бутилки. И много народ. Стреснатите диваци, щом чуха за идването на рицарите, се бяха струпали в стаята, и от всички страни към де Гир гледаха уплашени очи. Разузнавачът беше прав — жени, деца и старци.
— Искам да говоря с някого, — нещастно пророни капитанът.
Двама гвардейци измъкнаха от тълпата съпротивляваща се бабичка с непрана отдавна червена забрадка, от която висяха няколко сиви кичура, и я довлякоха до командира си. Тя бръкна в устата си с дългия жълт нокът на един от пръстите си, провери единствения си зъб и бързо заломоти нещо на древния диалект на Западния Лес. Франц се намръщи:
— Накарайте я да говори на руски.
Един от гвардейците, който искаше час по-скоро да се измъкне от вонящото помещение, плесна старицата по тила. Тя злобно показа единствения си зъб, оправи падналата си до носа забрадка, погледна капитана в очите и изфъфли:
— Вшички заминаха. Казаха, че шкоро ще штанем крале!
После отметна глава и доволно се захили, заливайки Франц с тежкия си смрадлив дъх.
Де Гир остави кутията на мръсната маса и извади тънък кинжал с позлатена дръжка. Смехът престана. Старицата тихо зави, съплеменниците и отговориха, и стаята се изпълни с високо жално скимтене.
— Великият Дом Чуд обявява война на малоумното ви семейство! — гръмко произнесе Франц. — Не знам на какво разчитат вашите фюрери, но не могат да се крият вечно. Рано или късно ще ги намерим и ще ги накараме да отговарят за вчерашното нападение.
Воят затихна. След като разбраха, че няма да ги колят, обитателите на Форта внимателно започнаха да слушат посланика.