Сантяго стана от креслото и се приближи до висящия на стената екран. Камерата, от която постъпваше изображението, се намираше точно срещу офиса на фирма „ГВ“, и комисарят виждаше всичко, което се случва в приемната на главния вход. Ортега, облечен в скъп костюм, се беше облегнал на пропуска и въртеше в ръка слънчеви очила. Компания му правеха двама рошави безделници с тениски и джинси, възрастна жена и охранител в безвкусно карирано сако.
— Къде са Червените Шапки? — попита Сантяго.
— Затварят кръга около сградата, — съобщи Доминго, към когото се насочваха съобщенията на всички наблюдатели, изпратени от комисаря на „Покровка“. — Не по-малко от три десетки Дуричи. Фюрерът не е там.
— Ще се появи в последния момент, — добави Тамир.
— Ще почакаме.
„Своя“ посетител Артьом позна веднага. Висок, стегнат мъж в елегантен костюм, който небрежно се беше облегнал на пропуска и замислено въртеше слънчеви очила в ръка. Освен него в приемната имаше стара лелка, държаща някаква смачкана фактура и двама доста възрастни инженери с тениски и джинси. Като видя Артьом, човекът с костюма направи крачка напред, и черните му дълбоко поставени очи се спряха на раницата.
— Вие сте приятел на Кортес. — Това прозвуча като твърдение.
Артьом мълчаливо кимна, притискайки към себе си раницата.
— Аз съм Ортега.
Мъжът явно предпочиташе прости изречения.
— Приятно ми е. — Устните на Артьом се изкривиха от нещо като усмивка.
Ортега кимна и бавно мушна дясната си ръка в джоба на сакото.
„Започва се? Какво да правя? Да бягам?! Няма да успея!!!“
Артьом трескаво стисна раницата.
— Знакът, — произнесе мъжът и извади ръката си от джоба.
На пода със звън падна връзка ключове.
Артьом потрепери.
Ортега невъзмутимо се наведе, вдигна ключовете и показа златния ключодържател с изображение на гризяща орех катерица.
— Пратката?
— Ето.
Обляният в студена под Артьом реши да използва маниера на общуване на госта си и започна да използва максимално кратки фрази. Раницата се озова в ръцете на Ортега.
— Добре.
Ортега огледа пратката, а след това явно си спомни нещо и вдигна очи към Артьом:
— Контейнерът повреден ли е?
— Не.
— Добре.
Ортега се обърна и излезе на улицата.
— Амулетът е у нас, — делово съобщи Тамир, въпреки че Сантяго и сам видя всичко. — Нищо не се случи.
— Червените Шапки ще нападнат на улицата, — без да откъсва очи от свещта, каза Доминго.
— Вероятността е деветдесет и шест процента, — потвърди Тамир.
— Артьом ще излезе ли на улицата?
— Да, — изпревари партньора си Доминго.
— И след нападението Амулетът ще се върне у него?
— С вероятност седемдесет процента.
— Никак не е лошо.
— Не точно, — повиши глас Тамир. — Имаме проблеми.
Комисарят рязко се обърна:
— Вероятността Артьом да умре е петдесет и три процента и продължава да расте.
Всичко мина съвсем просто, така да се каже делнично, и съвсем не страшно. Елегантен млад мъж дойде, взе това, което му принадлежеше и изчезна завинаги. Приключението свърши.
Артьом изпитваше огромно облекчение и… разочарование. Всичките му страхове изчезнаха и животът се върна в предишното си русло, програмирано за много години напред. Какво ще стане утре? Същото като вчера. Работа от понеделник до петък, футбол в събота, отпуска през юли. Преди няколко минути Артьом със страх очакваше неизвестното, а сега съжаляваше, че всичко приключи толкова бързо. Можеше да направи повече, много повече! А какво толкова направи? Предаде пратката и откара ранения в манастира. Героите не правят това.
— Вероятността Артьом да умре е шестдесет и осем процента!
— Доминго, какво става?! — кресна Сантяго.
— Вече не внимава, — предсказа аналитикът. — Щом започне престрелка, Артьом ще хукне на помощ на Ортега, и Секирата ще го убие.