— И да се сбогуват.
— Явно. — Шустов повъртя бутилката в ръце и въздъхна. — Това е вторият стек, един изпих през нощта. Галка не можа да отиде на работа, болна е.
Отново се чу бълбукане.
— Как, казваш, че се нарича? — попита Корнилов.
— „За стомаха“.
— Ястието как се казва, за да не си го поръчвам.
— А… Навски шурк, даже шуркь.
— Шуркь, — повтори майорът. — Мексиканско?
— Май асирийско… Не запомних.
— Не е типично за теб.
— В моето състояние… — Бутилката свърши. — Цяла нощ не съм спал.
— Аз също.
Капитанът веднага се стегна:
— На „Вернадски“ ли беше?
— Да. — Корнилов разтърка очите си. — Натресоха ни пукотевицата.
— Мамка му! Чемберлен?
— Не знам — Корнилов стана и се протегна, — не е неговият почерк. Като прочетеш отчета, ще видиш.
— А Вивисектора?
— Продължаваме. Освен това ще трябва ти да се занимаваш с него, аз ще бъда зает.
— Прекрасна новина.
— Свиквай.
Майорът запали и бавно се приближи до отворения прозорец. Въпреки ранната сутрин по „Петровка“ вече щъкаха автомобили.
— Нямаме много време. Мина ли през дежурните?
— По дяволите — Шустов виновно разпери ръце. — Извинявай, Кирилич.
— Добре, после ще отидеш, слушай сега. — Корнилов силно дръпна от цигарата. — Днес имам среща с Молочански, от Воронеж.
— Бащата на момичето, което откриха в Терлецкия парк? — намръщи се капитанът. — Деветата жертва на Вивисектора.
— Да. Ще говориш с него.
— Разбрах.
— Днес ще бъда в движение, ако има нещо — на мобилния.
— Някакви следи? — поинтересува се Шустов.
— На „Вернадски“ видях бавареца на Мрънкалото, — бавно отговори Корнилов.
Сергей, който отново беше надигнал бутилката, едва не се задави:
— Той никога не се показва.
Бандит от такъв калибър наистина нямаше какво да прави на мястото на престрелката.
— Този път се показа. — Корнилов угаси цигарата. — Имам среща с него днес.
— Кого ще вземеш със себе си?
— Студента.
— Васкин? Не е ли рано?
— Да свиква.
— Той къде е, между другото?
— Събира сведения за сградата на бул. „Вернадски“. Ще видим, как ще се справи.
— Ще видим, защо да не видим — съгласи се Шустов. — Ще го оставиш ли?
— Първо ще видя как работи.
— Ясно.
— Малко свежа кръв няма да ни навреди, тука някои идват с махмурлук на работа и даже не минават през дежурните, за да прочетат сводката.
— Отивам, отивам. — Капитанът обидено засумтя, но не успя да стане от стола.
Телефонът на майора зазвъня.
— Чакай малко, — каза Андрей и вдигна слушалката. — Корнилов.
— Ти, Корнилов, ходил ли си днес при дежурните? — чу той бавния плътен глас на генерал Шведов.
— Съвсем не, господин генерал, — уставно отговори майорът, закри микрофона с ръка и гневно изгледа заместника си.
— Много работа? — ехидно попита началникът на Московското полицейско управление. — Хубаво е, че работиш.
Шведов затвори.
— Веднага при дежурния!
Сергей изхвърча като куршум от стаята. Корнилов стоеше на телефона — той прекрасно знаеше, че Шведов обича да вдига скандалите на части, за да се получат по-добре. След две минути телефонът отново зазвъня.
— Корнилов.
Сега генералът вече крещеше:
— Знаеш ли до къде ми е тоя Вивисектор! Вчера кметът ми три сол на главата за липса на резултати, като че съм някакво детенце, а днес има още един труп!!!
Отново прозвуча сигнал свободно и Корнилов остави слушалката.
— Кирилич, нова жертва, — в кабинета влетя Шустов, — на „Ходинка“. Тринайсетата.
Майорът посочи с глава телефона.
— После.