— Тръгнаха си вече.
— Кога дойдоха?
— Веднага след взрива, — захили се охранителят. — Даже си помислих, че е много бързо като за вас.
— Показаха ли си документите?
— Значки, най-обикновени, — сви рамене Сергей. — Да не би да не съм виждал значки?
— За какво питаха? — прекъсна го майорът.
— Кой е излизал преди взрива, кой е влизал, — започна да изброява охранителят, — отначало питаха за някакъв дългуч, идвал ли е, не е ли идвал, после за онова момче от първи отдел.
— Какво момче?
— При него дойде някаква жена точно преди взрива, роднина, или нещо от сорта, не разбрах. Той излезе след нея, веднага преди взрива! И се върна с някаква чанта. Те, като им казах, направо се разтрепериха. Взеха от отдел кадри снимката му и адреса…
Корнилов скръцна със зъби:
— Къде е отдел кадри?
Глава 9
Резиденцията на Вестителя
Москва, улица „Нови Арбат“
27 юли, вторник, 12:13
Доскоро беше валяло и едрите капки от листата на дърветата безмилостно се сипеха върху Любомир. Магьосникът не им обръщаше внимание, и само когато някоя му влезеше във врата, потреперваше, смешно помръдвайки с кльощавите си, щръкнали под бялото палто рамене, и зиморничаво се свиваше.
Беше му студено. На него му беше студено винаги, но тук, в гората, и най-слабият полъх на вятъра предизвикваше противни тръпки. Въпреки дебелото кожено палто, топлите дрехи под него и заклинанията, с които се опитваше да се сгрее. Студът измъчваше душата му и караше сърцето на Вестителя да бие все по-силно и по-силно.
Сега, сам на брега на реката, Любомир се занимаваше с нежива материя — най-трудните опити за магьосниците на людите. След като напусна Зеления Дом, той трябваше да се самообразова, и да събира знанията късче по късче. Всеки друг, изгонен от семейството си, не би имал шанс да достигне върха на силата си, но не и Любомир. С бясна, неукротима енергия той усъвършенстваше способностите си и ставаше все по-силен и по-силен. Ненавистта го водеше напред. Любомир не разбираше смисъла на сплетените от Всеслава интриги и се готвеше да отмъсти на всички — на Великия Дом, който го беше отхвърлил, на жриците, които го бяха предали, и най-накрая, на самата Всеслава, жената, която беше обичал и която поиска смъртта му.
Подчинявайки се на погледа му, кръглото мраморно кълбо бавно се носеше над водата. Магьосникът вече го караше да прави кръгове, да се издига нагоре десетки метри, да се потапя под водата и сега се готвеше за най-сложното.
След като накара кълбото да увисне неподвижно във въздуха, магьосникът се отпусна за момент, потри слепоочията си, и тихото бръмчене на двигател привлече вниманието му. Любомир недоволно се огледа — близо до него на брега беше спряла голяма блестяща машина. Той се намръщи. Знаеше защо в скрития от хорските очи горски кът идват такива самотни коли. Веднъж, много отдавна, се беше приближил до един такъв автомобил (простичко заклинание го беше направило невидим) и беше видял с какво се занимават пасажерите на задната седалка. Това, което видя, не му хареса. Потните, разгорещени тела, животинската страст, извираща от челите, предизвика омерзение у Любомир. Тогава той разбра за какво е заменила Всеслава неговата чиста, възвишена любов, и горещо съжали, че не е успял да убие барон Мечеслав. И кралицата…
Любомир забрави за челите и отново концентрира вниманието си върху кълбото. Контурите на мраморния монолит затрепериха и започнаха бавно да се размиват. Очите на Любомир се превърнаха в дълбоки тъмно зелени кладенци, той трескаво сви юмруци и стисна зъби. Бавно, неохотно кълбото се раздели на осем еднакви части, всяка от които започна да оформя по-малко кълбо. В екстаз магьосникът скочи на крака и протегна напред тънките си ръце. Получи се! Над водата в причудлив танц кръжаха осем малки мраморни кълба.
Любомир извика, кратко и хрипливо. Направи още една крачка, мъничка крачка към могъществото. И скоро, много скоро Тайният Град ще затрепери и със страх ще повтаря името му.
Кълбетата послушно се сляха в голямо кълбо, което меко кацна на протегнатата ръка на магьосника.
— Всеслава. — Любомир претегли с ръка тежкия мрамор. — Чакай ме, кралице на Зеления Дом.