Артьом се подчини.
„Идентификацията е завършена:
Обект — Артьом Головин.
Генетичен статус — чел.
Социален статус — наемник.
Кредит — 1500.
Възможно надхвърляне — десет процента.“
Непознатите, които бяха включили Артьом в ОТС, си знаеха работата — сумата беше точно колкото имаше в сметката си, но да се замисля над това нямаше време.
Сега трябваше да промени визията си. За час Артьом успя да си купи широка хавайска риза, леки бежови панталони и мокасини, а вратовръзката, бялата риза и прочие офис парцали погреба в най-близката кофа за боклук. Като всеки уважаващ себе си беглец, от никъде не купуваше повече от една дреха, и не се преобличаше при продавачите. Във фризьорския салон махна шикозните чупливи вълни от главата си, и те се трансформираха в масово разпространения през лятото „къс таралеж“, който в съчетание със слънчевите очила го направи просто неузнаваем. Като помисли малко, Артьом добави към дрехите евтин плейър. Реши, че клатещият глава в такт с музиката студент изобщо не прилича на беглеца от описанието.
Вече по-спокоен, Артьом удобно се разположи на масичка в близкия „Макдоналдс“, изяде два бургера и реши да разгледа причината за всичките си нещастия.
Като цяло остана разочарован. Изваденият от раницата контейнер си беше точно това — контейнер, а не кутийка или сандъче, украсено със скъпоценни камъни. Беше сребрист, тежък, груб, и само на една от гладките му стени беше гравирана загадъчна руна. Нямаше никакви ключалки, резета или тайни бутони — изобщо не искаше да се отваря и да показва съдържанието си. Просто гладко парче метал, и Артьом без съжаление върна контейнера в раницата. Сега трябваше да измисли къде да го дене. Не искаше да го носи в клуба, изобщо, да разнася със себе си нещо, заради което можеха да го убият посред бял ден, беше глупаво. Артьом помисли и реши, че за съхранение на опасни вещи няма по-добро място от багажните клетки на някоя гара.
Той посегна към следващия бургер и замря.
В ресторанта, оживено говорейки помежду си, влязоха четирима ниски, облечени в черна кожа субекти.
Патрулният джип бавно се движеше по оживената улица. Скапаните от жегата полицаи мързеливо оглеждаха щъкащите по тротоарите минувачи, търсейки, както се посочваше в описанието, „ниски хора, облечени в черни кожени дрехи и с червени кърпи на главите“. Тъй като заподозрените бяха особено опасни, а за събитията от миналата нощ не знаеха само най-тъпите и мъртвите, патрулните бяха въоръжени с къси автомати и имаха негласна заповед да откриват огън първи. Такова нещо не се беше случвало от деветдесет и трета година.
Дежурните полицаи бяха приели информацията максимално сериозно, но дневната рутина и особено горещината, излизаща на тежки вълни от топящия се асфалт, отвличаха вниманието им.
— Що за кретен трябва да си, за да облечеш черна кожа в такова време, — отново каза водачът, докато оправяше тежката си бронежилетка.
— Пак добре, че не търсим хора в шорти, — избоботи в отговор лейтенантът. — Тогава щяхме да видим зор.
Двамата на задната седалка измъчено се усмихнаха.
— Вярно ли е, че градските власти преговарят с федералното правителство и ще ни пратят батальон десантчици на помощ? — попита единият от тях.
— Защо, сами не можем ли да се справим с някакви бандити?
— Педесе и шести, педесе и шести, отговори, — изхриптя радиостанцията.
— Тук Педесе и шести, — отговори лейтенантът. — При нас всичко е тихо.
— На пресечката на „Пресненски вал“ и „Ходинска“ има голяма авария. Проверете.
— Ние какво общо имаме? — възмути се водачът. — Нека КАТ да се оправя.
— Ще се оправят — обеща радиостанцията. — А ти иди да провериш.
Връзката прекъсна.
— Съвсем са се побъркали, — изруга лейтенантът. — След тая катастрофа на „Ленински“ вече трябва да проверяваме всяко ПТП. Обръщай.
Патрулният джип още не се беше скрил зад ъгъла, когато до черната будка на пресечката на „Красная Пресня“ и „Пресненски вал“ спряха три тъмночервени автомобила волво. От първия излезе нисък червенокос мъж с бежови спортни панталони и черно кожено сако, под което криеше бойния си рицарски пояс.
— Добър ден, Мехраб, — хладно поздрави той обущаря. — Трябва да поговорим.
Старецът измъкна някъде изпод брадата си гвоздейче, и без да вдига глава от калъпа, заработи с чука. Рижият въздъхна и потупа стареца по рамото.