— Да ти направя ли сандвич? — извика от кухнята Люся.
— Да! — Владик не беше ял нищо от сутринта.
— Със сирене или с шунка?
— Да!
— Добре. Между другото, на пода ли ще ядеш?
— Вързан съм.
— Ключът от белезниците е на перваза.
— Три!
Люся свали джезвето от котлона. Васкин се надигна и напипа ключа на перваза. Изюбров дълбоко си пое въздух и започна да го изпуска бавно, той правеше така винаги преди атака.
— Две!!
Люся се обърна към масата, на която стояха приготвените чаши и чинийка със сандвичи. Ключът не искаше да се завърти, Владик тихо изруга и го натисна. Изюбров вдигна пистолета.
— Едно!!!
Сержантът ритна вратата.
— Не мърдай!!
— Долу!
— Стой!
— Млъкни!!
— Ще стрелям!!!
Изюбров скочи в апартамента и се хвърли напред по коридора.
Грохотът в коридора накара Люся да подскочи. На вратата изникна могъща фигура с черна маска.
— Не мърдай!
Момичето изпищя и плисна врящото кафе от джезвето в очите на нападателя. Оглушителният рев се чу през няколко етажа. Изюбров се хвана за лицето.
— Убиха лейтенанта!
— Съпротивата е безполезна! — изкрещя Клим и стреля в тавана.
Грохотът в коридора накара Васкин да се свие. На вратата се показаха няколко фигури с черни маски. Люся извика, после се разнесе страшен рев и изтрещя изстрел. Васкин като тигър се хвърли към масата, взе пистолета и стреля няколко пъти в коридора. Чуха се звън от разбито стъкло и гръмки ругатни. Фигурите изскочиха навън.
— Съпротивата е безполезна! — се донесе от коридора, и Владик стреля на там още няколко пъти.
От кухнята се чу силен звук от удар и победоносния вик на момичето:
— Хванах го!
Васкин бързо презареди:
— Люся, жива ли си?
— Да! Хванах го!
— Обкръжени сте! — креснаха от стълбището. — Полиция!
— Каква полиция? — Васкин озадачено се огледа. — Не стреляйте, свой!
— Хвърли оръжието и излез с вдигнати ръце!
— Ще ме биете ли? — осведоми се той.
В коридора се замислиха:
— Кой си ти?
— Лейтенант Васкин, отдел за специални разследвания. Обадете се на Корнилов, той знае, че съм тук.
Този път на стълбището мислиха по-дълго:
— Какво става с нашия лейтенант?
— Жив е, — обади се от кухнята Люся, — само го ударих с тигана по главата.
— Защо викаше?
— Залях го с кафе.
От стълбището долетя гръмка ругатня.
Клим погледна сержанта, който стоеше на площадката с телефон в ръка:
— Какво?
— Корнилов потвърждава, че е изпратил тук лейтенанта си. Казва, че пречим на разследване. Ругае.
Клим тежко въздъхна:
— Добре, Васкин, влизаме, не стреляй.
Глава 11
Москва, булевард „Ленинградски“,
27 юли, вторник, 14:41
На тази среща Корнилов отиде с метрото. След като изпрати Васкин при приятелката на Головин, а Палич — в управлението, той слезе на „Сокола“, излезе на улицата, запали, хвърли на стара просякиня няколко монети, обиколи, без да бърза огромната жилищна сграда, построена още по времето на Сталин, и се оказа в уютен двор, засаден с тополи и кичести храсти люляк. Бабичките от входа обсъждаха горещите световни новини, две млади майки, клатейки бебешките си колички, преглеждаха последния брой на „Космополитен“, а на пясъчника беснееше шумно стадо деца. Мирен летен двор, остров на спокойствието в напрегнатия столичен живот.
На бордюра, скрит в гъстата сянка на дърветата, сух старец в ненатрапчив сив костюм и смачкана панама чакаше Корнилов. В едната си ръка държеше старомодни слънчеви очила, а с другата местеше по прашния асфалт тънко клонче. Самотен пенсионер, който се крие от градската суета в тихата градинка. Може да е извел внуците си или да чака стар приятел за партия шах. Нито един поглед не би се задържал върху стареца за повече от секунда. Корнилов хвърли цигарата в близкото кошче и седна на бордюра. Никога не си позволяваше да закъснява на редките им срещи. Графикът на този „пенсионер“ беше много натоварен.
— Добър ден, Хенрих Карлович.
— Здравей, Андрюша, здравей, — мило отговори старецът, продължавайки да чертае по асфалта причудливи фигури. — Защо не си оставил цигарите досега? Имаш малки деца.