— В къщи не пуша, — каза Корнилов.
— Никъде не трябва. — Старецът вдигна безцветните си очи към майора. — Вече три пъти ги отказваш.
— Четири, — поправи го Андрей, — не става.
— Странно, — меко каза Хенрих Карлович. — Според мен имаш достатъчно силна воля.
— Може би просто не искам — предположи майорът.
Старецът поклати глава, Андрей се усмихна.
У семейство Корнилови често идваха гости. Баща му, главен конструктор на завод, свързан с отбраната, беше заклет театрал, обожаваше празниците, и не позволяваше на близките си да скучаят. Поети, артисти, учени, четене на нови произведения, оживени дискусии на всякакви теми заобикаляха Андрей от ранното му детство. В това ярко общество сухият и винаги спокоен мъж със странното име Хенрих Карлович изпъкваше не само с това, че перфектно говори английски, но и с умението си да цитира в оригинал не само класиката, но и съвременната чуждоезична литература. С какво се занимава, Корнилов разбра в последния клас на гимназията, когато тихият Хенрих Карлович предложи на сина на най-добрия си приятел да започне кариера във военното разузнаване. Андрей отклони предложението, но от тогава слушаше съветите на стареца с особено внимание.
— Прегледах документите, за които ме попита, — започна Хенрих Карлович. — Лебедев действително е служил в ГРУ. В спецназ е бил година, след това са прехвърлили в друго подразделение. Прекрасно знае испански и френски, уникален случай за дете от детски дом. Намерихме му работа, където да използва знанията си.
— Значи, досието му никога няма да го видя, — въздъхна Корнилов.
— Питай мен.
— Защо е напуснал?
— Всички напускат някога.
— Знаете ли с какво се е занимавал, след като е напуснал армията?
— Не е станал престъпник, това е сигурно, — бавно отговори старецът. — Игор беше възпитан другояче.
— Лебед?
— Така го наричаха.
— Загинал е в престрелка.
— Престрелките невинаги са криминални, Андрюша.
— Това ваша операция ли е било? — кисело попита майорът. — Имам предвид стрелбата на бул. „Вернадски“ и всичко, свързано с нея.
— Ние много рядко се провеждаме операции в страната, а и действаме по-внимателно.
Корнилов вярваше на думите на стареца. Въпреки, че беше доста разочарован. Ако Хенрих Карлович беше отговорил по друг начин, всичко си идваше на мястото, и делото щеше да приключи мигновено. Майорът се замисли.
— Той не е бил сам на мястото на престрелката.
— Лебед беше отборен играч. С разработването и ръководството на операциите по правило се занимаваха други хора.
— Имате ли предположения, с кого е бил?
Хенрих Карлович се усмихна:
— Винаги съм казвал, че загубихме много, когато ти отказа да ни сътрудничиш. Имаш желязна хватка.
Корнилов посегна към цигарите във вътрешния си джоб, но се спря и разсеяно оправи сакото си.
— Въпреки това?
— Игор напусна системата заедно с командира си. Много ценен играч, ако продължаваме да използваме същите термини.
— Резидент?
— Не — Хенрих Карлович сви устни. — Управлението, в което те работеха, се занимаваше с изпълнението на деликатни мисии.
Андрей очакваше подобен отговор. Дързостта, с която действаха нападателите на бул. „Ленински“, показваше богат жизнен опит и професионализъм.
— А как е възпитан този играч? — попита майорът. — Той би ли станал престъпник?
— В никакъв случай. Прекалено посредствено е за него.
— Вчера вечерта, — каза Корнилов, бавно подбирайки си думите, — вашият специалист по деликатните мисии е избил единайсет човека на бул. „Ленински“.
— Единайсет? Колко са били всичко?
— Толкова.
— Тогава всичко е наред.
— Той е опасен, Хенрих Карлович.
Старецът отрицателно поклати глава:
— Не. Но даже да се случи нещо извънредно, ние можем да го неутрализираме.
— Въпреки това аз много бих искал да поговоря с този човек.
— Намери го и поговори, — предложи старецът. — Извинявай, Андрюша, аз няма да ти помогна за това. Само ще добавя, че този, с който искаш да говориш, е обявен за безсрочно издирване в шест страни по света. Търсят го по име и външни белези, които отдавна са се променили. Той не оставя следи. Но даже да ти провърви, системата ще го прикрие.