— „Много ценен играч“?
Старецът се усмихна:
— Системата е вечна.
— Как се казва? — Корнилов знаеше, че едва ли ще му отговорят, но въпреки това попита.
— Това няма да кажа. Един съвет, Андрюша — не подавай официално запитване в Генералния щаб. Днес сутринта премахнах от досието на Лебедев всички излишни подробности. Повече от това, което ти разказах, няма да научиш.
Старецът стана, но не си тръгна.
— Имам молба към теб, Андрюша.
— Да, разбира се. — Корнилов също стана. — Слушам ви.
— Искам да прибера тялото на Игор, — тихо каза Хенрих Карлович. — Той трябва да бъде погребан с военни почести.
— Утре. — Майорът се закашля. — Нека вашите хора да дойдат утре.
— Добре. — Старецът хвърли клончето, и без да се сбогува, тръгна към улицата.
Щом остана сам, Корнилов запали, и гледайки дима, поклати глава. Пак празно. Системата не издава своите, значи, за спецназовската следа можем да забравим. Андрей извади от джоба си плика с обсидиановия нож, и за пореден път замислено го повъртя в ръцете си.
Частно фотостудио
Москва, улица „Плющиха“,
27 юли, вторник, 14:50
Марина лесно намери вратата на студиото. Тежка, желязна, облечена с черна изкуствена кожа и украсена с нагла кръгла шпионка, тя се намираше на задната страна на стара сталинска сграда. В дясно на стената беше написана ругатня на английски, и Марина се засрами заради московчаните. В родния и град предпочитаха да ругаят на руски, и се получаваше по-представително и разнообразно. Тя оправи блузката си, въздъхна и решително натисна звънеца.
Вратата се отвори веднага. Мъжът на прага внимателно я огледа и широко се усмихна:
— Марина?
— Да, здравейте.
— Аз съм Алик. Влизай.
Младата жена беше леко разочарована. Приятният баритон се оказа най-хубавото у фотографа. Иначе собственикът на студиото беше и по-дебел, и по-плешив, и по-нисък, отколкото предполагаше. Освен това беше облечен в джинси и бяла тениска, увиснала на белите му тлъсти рамене.
Момичето плахо пристъпи в полутъмния коридор.
— Внимателно, има стъпала.
— Благодаря. — Марина едва не падна от малката стълба.
Студиото се намираше в сутерена на сградата. В тръбите, минаващи през коридора, течеше вода, а в тъмния ъгъл нещо подозрително шумолеше.
— Мислех, че работите в мансарда.
— Това е важно за художниците, — обясни Алик. — Светлина, нали разбираш. За фотографите е по-лесно, светлината така или иначе е изкуствена.
— Разбирам.
Те минаха през дългия коридор, пълен със стари прашни мебели, и влязоха в силно осветено помещение с малък подиум до девствено бяла стена.
— Разполагай се, — мъжът неуверено се размърда. — Искаш ли кафе?
— Да, благодаря.
— Ей сега. — Той влезе в съседната стая. — Чувствай се като у дома си.
Марина остави куфара си до дивана и се огледа. Няколкото професионални камери, разположени на стативи около подиума и мощното осветителско оборудване предизвикаха у нея уважение. Тя плахо прокара пръсти по матовата страна на най-големи фотоапарат и поклати глава. В толкова сериозно студио попадаше за първи път. Освен оборудването, дивана, малка масичка и няколко кресла, в стаята нямаше нищо, за това пък свободните стени бяха украсени с фотографии, предизвикващи у нея жив интерес. Блондинки и брюнетки, кестеняви и червенокоси, пищни красавици и гъвкави пантери, весели, страстни, примамващи, горещи. Някои даже твърде горещи, фотографът явно балансираше на ръба на порнографията, и Марина се изчерви — опитът и на модел се изчерпваше с няколко снимки по бански.
— Изучаваш конкуренцията? — Алик влезе в студиото. — Някои от тях са в „Елит“, „Ред старс“, на кориците на „Космополитен“ и „Вог“, по подиумите в Париж…
— В Париж? — недоверчиво се обърна към него Марина.
Клатейки се, Алик се приближи до стената и посочи с пръст фотографията на прелестна блондинка, изящно извита на черен стол.
— Работи с „Версаче“. Аз я открих. Горд съм.
Марина внимателно се вгледа във фотографията.
— С какво е по-добра от мен?
— Правилно, — захили се Алик. — С какво? С нищо! Някога и тя дойде тук, в този сутерен, без пари, без минало, без настояще, но с огромни, горящи очи. Сега има всичко.