Марина пак погледна блондинката, която имаше всичко.
— Блъскаше се като луда, — продължи фотографът и се приближи до камерата, — само дето не нощуваше тук. Побърка и мен, но постигна своето. Приближи се. — Марина се обърна. Ярка светлина заливаше подиума. — Застани в центъра.
Младата жена се подчини.
— От къде си?
— От Сморчанск.
Камерата зажужа.
— Сморчанск, Сморчанск, — фотографът пробваше името на вкус. — Някъде в Украйна?
— На границата.
Камерата жужеше. Ярката светлина светеше право в лицето и, и тя с усилие различаваше белите рамене на фотографа.
— Не се мръщи. На колко си години?
— На осемнайсет.
Камерата жужеше.
— Оправи си косата.
Момичето вдигна ръка.
— По-бавно, задръж така.
Камерата жужеше.
— Завърти се и гледай в обектива.
Камерата жужеше.
— Разкопчай си блузата.
Прекъсване. Алик спокойно гледаше смутеното момиче.
— Проблем?
— Нямам нищо отдолу.
— Знам, — кимна фотографът. — Повярвай ми, често ще чуваш тази фраза, и именно тогава, когато нямаш нищо под блузата. Наклони си главата, леко отвори уста и бавно, с две ръце разкопчавай копчетата. Разбра ли?
Момичето кимна.
— Направи го.
Вцепенените и пръсти с мъка се справиха с непослушните копчета.
— Разтвори я широко!
Камерата жужеше.
— Усмихни се!
Малко по-късно, когато вече седяха в креслата един срещу друг, Алик запали дълга черна цигара и се усмихна:
— Фотографиите, които направихме сега, нямат художествена стойност. Това е просто проба.
— Разбирам, — тихо каза Марина.
— Исках да видя как се държиш пред камера. Разстрои ли се?
— Не.
— Очите ти са тъжни.
— Не е заради това.
Фотографът тръсна пепелта от цигарата и внимателно погледна момичето:
— Какво се е случило?
— Нищо.
— Няма да настоявам, но все пак трябва да знам нещо за теб. Родителите ти знаят ли къде си? — Марина мълчеше. — Значи, не.
Той допуши цигарата, смачка я в пепелника, и тихо попита:
— Баща ти много ли пие?
— Втори баща. Да, пие. Жал ми е за мама, но ще и се обадя, ще и кажа къде съм.
— Разбира се. — Алик се протегна. — Къде си отседнала?
— Не съм мислила за това.
— Имаш ли познати в Москва? Или роднини?
— Не.
— Добре, ще измислим нещо. — Фотографът стана. — Сега ще донеса кафе, неудобно е, предложих на момичето кафе и забравих, като последния чеп.
Марина се усмихна. Докато Алик действаше в кухнята, тя оправи дрехите си и окончателно се успокои. Сега дебеличкия Алик почти и харесваше. Очичките му наистина бяха мазни, но това явно беше професионално. И останалите не чак толкова много фотографи, които беше виждала, имаха същите лепкави очи. Събличащи.
Добре, каза си Марина, това е просто още една крачка.
Тя отново намери фотографията на блондинката на стената. И аз ще отида в Париж. Ще пробия.
— Пий по-бързо — докато е топло. — Алик неочаквано излезе от кухнята, и я стресна.
Той внимателно остави на масичката поднос с две чаши кафе и чинийка със сандвичи:
— Яж.
— Благодаря. — Марина се върна в креслото. — А как я забелязаха?
— Кого? — Фотографът учудено вдигна вежди. — А, нея… Това е дълга история. Яж сандвичите, може би за последен път ядеш за удоволствие.
Кафето беше много силно.
— Защо?
— Фигурата, Маринка, фигурата. Това е твоят капитал.
— Да не би нещо да не ми е наред? — неочаквано кокетно произнесе момичето.
— Точно обратното. — Малките очички бързо пробягаха по тялото и. — Но трябва да е винаги така, докато си в нашия бизнес.
— Вече в бизнеса ли съм?
— Разбира се, но засега с единия крак.
— С кой от двата? — Марина се засмя и протегна стройните си крака.
Главата и шумеше. Вчера тя, самотна, малка, избягала от дома си провинциалистка, плачеше в задимения край на вагона, гледайки как влакът я носи в неизвестността, а той, както се оказа, я носеше към мечтите и. Марина искаше да се смее.