— С този — Алик се приближи към креслото и, седна на облегалката и погали лявото и бедро.
Докосването беше приятно, но лицето на фотографа кой знае защо започна да се размива.
— Аз нещо… — заплитайки език, произнесе Марина, — аз…
Чашата се изплъзна от пръстите и останалото кафе се разля по креслото. Главата на момичето падна на гърдите. Алик се ухили, вдигна чашата, сложи я на подноса и свали от колана си телефона.
— За абонат 16661, — тихо каза той, чувайки гласа на оператора на пейджинг компанията. — Спешно се обади на Алик.
Фотографът отнесе мръсната посуда в кухнята и отново запали. Винаги ставаше нервен, когато в студиото имаше дрогирани момичета.
Абонат 16661 се обади много бързо, след по-малко от пет минути. Той винаги се обаждаше бързо.
— Имам пратка, — съобщи Алик.
— Много добре, ще дойдат за нея до половин час.
Абонат 16661 никога не лъжеше, и щом кажеше „половин час“, значи Алик имаше на разположение трийсет минути. До секунда.
За какво му трябваха на тайнствения абонат 16661 момичетата, Алик се опитваше да не мисли. Единственото, което притесняваше фотографа, беше вероятността поръчителят да поиска да се отърве от него, защото знае твърде много. За това фотографът беше много внимателен при избора на момичета и не задаваше въпроси. Нямаше намерение да излиза от бизнеса. Не беше глупак.
Тези, които дойдоха, фотографът ги знаеше. При него винаги идваха тия двамата — яки руси момчета. Без да поздравяват, даже без да му кимнат, те влязоха в студиото и огледаха момичето.
— Колко ще спи? — попита по-високият.
Той винаги питаше това.
— Още два часа.
Вторият му подаде плик.
— Пет. Шефът каза, че договорът… — той млъкна, а фотографът изстина. — Договорът продължава. Действай.
Той винаги казваше тази фраза така, с пауза, заставяйки Алик да трепери в очакване на: „Договорът приключи. Довиждане.“
Двамата измъкнаха Марина от креслото, и я повлякоха към изхода на студиото. Фотографът не отиде да ги изпрати.
След като входната врата се затръшна (те винаги затръшваха вратата и караха Алик да подскача), фотографът извади плика и преброи парите. Точно пет хиляди, не е лошо за половин час работа.
Усмихвайки се, той отвори камерата и освети заснетата лента.
Московско полицейско управление
Москва, улица „Петровка“,
27 юли, вторник, 16:10
Докато разпитваше роднините и близките приятели на потърпевшите, Шустов не изпитваше емоции. Не, по време на разговора той им съчувстваше, подкрепяше ги, даже можеше да пророни по някоя сълза, или да помълчи двайсет-трийсет минути, държейки потресения човек за ръката, но това беше само външно. Вътрешно Сергей си оставаше хладен професионалист и безстрастно фиксираше фактите, които го интересуваха. Той работеше. Трябваше му информация, не болката на тези хора.
Мъжът тихо подсмръкна. За първи път от петнайсет минути, докато Шустов се правеше, че преглежда документите, събеседникът му даде признаци на живот. Това вече беше нещо. Шустов сложи на бюрото бутилка минерална вода, с коляно натисна копчето за включване на скрития под плота диктофон и отново загледа сложените пред себе си документи.
Лев Василиевич Молочански, на петдесет и две години, собственик на преуспяващ магазин във Воронеж. Шустов вдигна очи — скъп костюм, хубава вратовръзка, златен часовник. Лъскава опаковка, но самият Лев Василиевич изглеждаше много зле. Сива, набръчкана кожа, угаснали очи, безсилно лежащи на масата ръце. Единствена дъщеря. Шустов погледна справката пред себе си — точно така. Молочанская, Екатерина Лвовна, осемнайсет години, приложена снимка. Сергей отново погледна събеседника си. Няма нищо общо с баща си. Ярка брюнетка, ръст сто осемдесет и два, намерена в Терлецкия парк. Деветата жертва на Вивисектора. Също като останалите случаи, аутопсия с изваждане на всички вътрешни органи. Приложени снимки. Личността е установена по отпечатъците от пръстите. Момичето е било замесено с наркотици, но богатото татенце го е измъкнало.
— Ще пийна. — Молочански с треперещи ръце си сипа вода и веднага я забрави.
Шустов извади протокол за разпит и записа необходимите данни: име, фамилия…
— Той не е пипнал моето момиченце, — глухо каза Лев Василиевич, като че ли това не се побираше в главата му, — даже не я е пипнал… Защо я е убил? Защо?