— Точно така, добре. — Той търпеливо изчака момичето да се напие. — Сега ще те избършем. Виж колко си разляла.
Тя усети как Той, работейки ловко с ножиците, внимателно, почти нежно сваля дрехите и. В краката, шумолейки тихо, паднаха остатъците от леката блузка, поличката, и тънките дантелени гащички. Гола, разпъната на студения камък, тя усещаше колко е беззащитна под втренчения му поглед.
— Студено ти е, — тихо се засмя Той. — Настръхнала си.
Той внимателно махна от раменете косите й и закопча на шията и тежка огърлица. След това погали малките и гърди, задържа пръсти на розовите зърна, неочаквано се наведе и нежно прокара език по тях, накара ги да се напрегнат, да станат твърди и предизвика топла вълна ниско в корема и. Зашеметена, изплашена, тя несъзнателно се поддаде на ласките на непознатия. Той го усети, и леко, почти неусетно прокара ръце по бедрата й и бавно застана на колене пред нея. Младото тяло бързо реагира на действията му, момичето потръпна от желание. Тя чувстваше, че всяко докосване я води все по-близо и по-близо до сладкия, ослепително прекрасен взрив на наслада. Задиша тежко, прехапвайки устни.
— Много добре, много добре, — тихо прошепна Той.
Но младата жена не го чуваше. Протяжен стон се откъсна от устните и. Тя потрепери и бавно се отпусна.
— Много добре, — заключи Той.
Като видя тънката струйка кръв по долната и устна, Той отначало се намръщи, но след това широко се усмихна:
— Страстна си, мила. Чуваш ли ме?
Тя покорно кимна с глава.
— Почувства ли го?
Тя отново кимна.
— Чудесно. — Усмивката му стана тъжна. — Значи ще почувстваш и ТОВА.
Навеждайки очи, тя видя в краката си малка масичка, на която бяха подредени тънки, хищни инструменти с изящно гравирани дръжки от слонова кост. Скалпели, ланцети, някакви странни кукички… Пръстите на Вивисектора разсеяно преминаха по тях.
— Готова ли си?
— Недей. — Тя в ужас следеше приближаващата се стомана.
— Готова ли си? — повтори маниакът, поглъщайки животинския и страх. — Ти усещаш всичко, мила, готова ли си да усетиш ТОВА?
Тя започна да крещи.
Глава 12
Клуб „Гущер“
Москва, Измайловски парк,
27 юли, вторник, 20:36
— Може ли да почакаме вътре? — плахо, без особена надежда, попита Людвиг Окла — един от двамата гвардейци, които седяха отзад в тъмночервения линкълн на де Гир. Людвиг беше млад и навикът да се подчинява безпрекословно още не беше набит в главата му достатъчно трайно. На старшите по звание това не им хареса.
— Да предупредим охраната, че чакаме чел на име Артьом Головин, и да седнем на бара? — недоволно произнесе иззад волана лейтенант Бамбарда. — Не сме дошли тук да се забавляваме, гвардеец.
Лошото настроение на Рик Бамбарда беше напълно обяснимо — той беше проспал наемниците в бизнесцентъра и искаше да измие позора, а го бяха оставили в засада, за да охранява същите тия чели, които го бяха преметнали.
Сантяго помоли де Гир да покрива наемниците, докато предават Амулета. Капитанът взе трима гвардейци, пристигна на уговореното място и вече два часа и половина търпеливо чакаше Артьом да се появи на паркинга на най-доброто в Тайния Град заведение — клуб „Гущер“. Клубът беше собственост на конците — малко семейство продавачи на красив живот, чието истинско име се беше загубило през вековете. Конците бяха весели, знаеха си работата, шоуспектаклите им бяха легендарни, и да наблюдават как в „Гущер“ влизат все нови и нови гости, беше за гвардейците допълнително изпитание.
— Людвиг, не се вълнувай, — де Гир, който седеше до лейтенанта, си погледна часовника и се протегна, — вземи пример от де Мар.
Флегматичния Грем кимна и отново загледа през прозореца.
— Предпочитам да действам, капитане, — веднага отговори Окла.
Новината, че Нелсън Бард е влязъл в бой на „Красная Пресня“, като мълния се разпространи из Тайния Град и направи младите гвардейци особено агресивни. Колко ще продължи войната не знаеше никой, и това караше чудите да бързат да извършват подвизи.
— Всяко действие трябва да има основание, — нравоучително отбеляза Франц. — Ще имаш възможност да проявиш героизъм, Людвиг, а сега стой мирно. Нашите съюзници разчитат на нас.
— Не можем ли просто да вземем Амулета от чела? — не спря Окла. — Той принадлежи на Ордена.