Таванът бавно се затвори.
— И това не се връзва с твоята версия, — тихо каза Артьом на Кортес. — А освен това, като за човек с няколко огнестрелни рани изглеждаш прекалено добре.
— Напразно го доведе в „Гущер“, — въздъхна Яна. — Твърде много храна за размисъл.
Артьом щастливо се усмихна на красавицата, но не се съгласи:
— „Гущер“ е финалът, храна за размисъл започнаха да ми подхвърлят от сутринта.
— Как?
— Отначало пейджърът побесня — за една нощ дойдоха толкова съобщения, че се наложи да го изключа. По телевизията се появи нов канал — ТГК, познат ли ви е?
— Познат ни е, — тихо каза Кортес. — Продължавай.
— Нова радиостанция, журналистите и са по-добре осведомени от полицията за вчерашните събития. И в края на историята ми изпратиха известие, че съм включен в ОТС, и кредитна карта.
Яна подсвирна и се обърна към Кортес:
— „Тиградком“? Кой го е включил?
— Какво е ОТС? — Артьом реши да тръгне от самото начало.
— Информационната система на Тайния Град.
— А по-подробно?
— Колко по-подробно? — усмихна се Кортес. — Телевизионни и радиопрограми, предназначени за жителите на град, за който не знае никой.
— Къде се намира той?
— Тук.
— Тук?
— Москва има много лица — Яна разтягаше думите. — Някои познаваш, за други си чувал, за някои се досещаш.
Лекцията на професор Серебрянц! Яна?!
Младата жена наклони глава:
— Не внимаваш, Артьом.
— Видях те на лекцията!
— Да.
— Значи, това е истина?
— По-голямата част.
По-голямата част от бълнуванията на Лев Мойсеевич Серебрянц се оказаха истина. Люска щеше да е във възторг. Артьом мълчаливо си наля пълна чаша водка от запотената кристална гарафа и я изпи на екс.
— Хапни нещо, — посъветва го Кортес.
Артьом набоде на вилицата си парченце горещо месо и блажено се отпусна. Главата му започна да шуми.
— Добре ли си? — съчувствено попита Яна.
— Сто процента, — шумът в главата му не преставаше, — но да повярвам във всичко това не е лесно.
— Ще ти се наложи.
— Къде се крият те?
— Никъде, просто живеят сред нас.
— Но нали не са хора?
— Не, но повечето доста приличат на нас. Останалите се маскират или хвърлят мъгла.
— И вие ли?
— Не, — усмихна се Кортес. — Ние сме хора, наемници.
Това поуспокои Артьом. Само това оставаше, сътрапезниците му да се окажат някакви дяволи.
— Но щом не са хора, как успяват да се скрият?
— Хвани. — Яна кимна към съседната маса, където вечеряха двама мъже в скъпи костюми. — Нека да види сам.
— Логично. — Кортес подаде на Артьом опушен монокъл. — Виж ги през него.
Артьом покорно погледна в монокъла и се обърна към съседната маса:
— И какво?
Двамата продължаваха да си хапват и пийват точно като преди. Зъби, нокти или рога не се появиха.
— Затвори си другото око.
Монокълът заработи веднага, щом Артьом го направи. През опушеното стъкло силуетите на съседите първо се размазаха, след това отново станаха отчетливи, и Артьом с огромни усилия се удържа да не извика от изумление — мъжете имаха по четири ръце! Долният чифт излизаше някъде под мишниците им и мърдаше също като горния. Единият от мъжете забеляза монокъла, усмихна се и небрежно махна на Артьом с лявата си долна ръка. Шумът в главата му утихна, алкохолът отстъпи под натиска на реалността.
— Какво е това? — прошепна Артьом и свали монокъла.
— „Различител“ — Кортес старателно избърса стъклото и го прибра в джоба си. — Позволява да виждаш през мъглата.
— А те?
— Хвани. Приятни момчета, но не обичат да привличат внимание и почти не свалят мъглата. Семейството им е във Великия Дом Чуд.
Артьом се обърна към кристалната гарафа с водката, но реши да не злоупотребява.
„Как ще разбереш колко сърца има съседът ти?“ — казваше Люся.
Вече знаеше отговора — използвай „различител“.
— Вече вярваш ли? — попита Кортес.
— А защо на мен? Защо трябва да знам всичко това? Доколкото си спомням, трябваше просто да предам този, как се казваше, Амулетът, и толкова.
— Действително. — Яна погледна Кортес. — Защо са му разказали за Тайния Град?