— Приятелю, — изръмжа навът, — радвам се, че вие сте все така енергичен.
Без да обръща внимание на телохранителите, Сантяго се наведе над плота на писалището и с неочаквана за кльощавото си телосложение сила измъкна Птиций на светло.
— Здравейте, господин комисар, каква чест за нас, за нашия клуб, за цялото ни семейство… Желаете ли отделен кабинет?
Докато ломотеше всички тези глупости, Птиций, когото Сантяго държеше за яката, се клатеше на няколко сантиметра от пода и трескаво съобразяваше, в какво се е провинил пред страшния нав. От ужас розовите му бузки побеляха, очичките му угаснаха, а влажните устни се разкривиха в уплашена усмивчица. Покрай дрехите, в юмрука на Сантяго се оказа и прилично парче от кожата на конеца, но да сподели това управителят се боеше.
— Виждам, че се радвате на нашата среща, — усмихна се навът.
— Безумно, — призна си Птиций, който отчаяно се опитваше да намали амплитудата на клатене. — С какво го заслужих?
— Избрах вашия клуб, за да се срещна с Кортес, — тихо започна комисарят и намести очичките на събеседника си срещу своите. — Мислех, че тук е тихо и спокойно, можем да седнем, да поговорим, да обсъдим делата си. Кортес пристигна и…
— И? — изстина пухкавият.
— И го отвлякоха! Както разбирате, Птиций, аз съм много разочарован. Вместо тих, уютен клуб, тук се оказа истински бандитски вертеп. Бонбонче! И вие — негов съдържател. Вие сте разбойник, Птиций.
— Не съм, — изписка конецът.
— Какво?
— Не съм разбойник, аз съм управител…
Телохранителите заотстъпваха към изхода, нямаха желание да бъдат свидетели на смъртта на Птиций.
— Разбойник, Птиций, истински разбойник, — убедено повтори Сантяго. — Може би си струва да избавя града от вашето „бонбонче“?
Птиций изобщо не се съмняваше, че върховният боен маг на Тъмния Двор е в състояние да унищожи клуба му. И още два-три квартала наоколо. Той жално заскимтя и угоднически загледа непроницаемите черни очи на комисаря.
— Не съм виновен.
— Кой отвлече Кортес?
— Людите, барон Мечеслав.
— Защо?
— Не знам. Той заповяда да му съобщя, ако Кортес се появи, и аз му съобщих. Докато баронът дойде до тук, се появи още един чел — Артьом, струва ми се. След това дойде Мечеслав с дружинниците си и ги отведе всичките.
Навът изскърца със зъби.
— Кълна се в децата си, Сантяго, — продължи да хленчи Птиций, — не знаех, че тия чели работят за теб!
Малките очички на управителя ясно показваха, че собственикът им по-скоро би се удавил, отколкото да пресече пътя на навите. Тъмният Двор можеше да докопа враговете си даже зад широкия гръб на Люд.
Комисарят остави Птиций на масата и грижливо му оправи вратовръзката.
— Къде ги заведоха?
— В Зеления Дом.
— От къде знаете?
— Чух, как един каза на друг, че ги водят при кралица Всеслава.
— Благодаря, Птиций. — Сантяго тръгна към дупката в стената, но спря и през рамо попита: — Надявам се, разбирате, че визитата ми трябва да остане в тайна?
Управителят притисна пухкавата си ръчичка към мястото между корема и шията и показа, че разбира.
Зеленият Дом, щабквартира на Великия Дом Люд
Москва, Лосинний остров,
28 юли, сряда, 01:14
— Мръсница, — изсъска Всеслава, докато се опитваше да преведе в ред прическата си.
— Както благоволи ваше величество, — сви рамене Яна, чудейки се какво да прави с откъснатата си презрамка. — Но съм шокирана от лексиката ви.
Кралицата почервеня и се обърна към Мечеслав:
— Изглежда си подценил нашите пленници.
— При необходимост можете да намерите телефона на Кортес в справочника на „Тиградком“. Скъпо, разбира се, но надеждно. — Яна се усмихна приятно. — Освен това, ние нямаме расови предразсъдъци.
Баронът скръцна със зъби и погледна ранения дружинник, който беше останал тук. Вторият беше тръгнал след Кортес.
— Как се чувстваш?
— Всичко е наред, бароне, — тихо отговори дружинникът, притискайки с ръка най-голямата рана.