Тамара Лий
Войнствена любима
ПРОЛОГ
Англия, 1152
— Джилбърт! — изпищя Лиз-Ан.
Без да обръща внимание на мародерите, които претърсваха колата със зестрата й, без да се замисля за своята безопасност, тя се отскубна от ръцете на камериерката си и се втурна към окървавеното тяло на брат си. Старата жена извика след нея, но Лиз-Ан като че ли не чу отчаяните й молби. Падна на колене до Джилбърт, погали лицето му с ръка и се взря в разкривените му черти.
— Не! — Отказваше да повярва, че той си е отишъл от нея, че я е изоставил. Хвана го за раменете и го разтърси. — Моля те, отвори очи!
Главата му се удари няколко пъти в земята и това беше единственият ефект от действията й. Лиз-Ан плъзна поглед по тялото на брат си. Ризата му беше напоена с кръв, а кракът му… Кръвта беше покрила цялата му долна половина. Тя политна, вдигна ръце и се взря в кръвта по тях. Изведнъж някой я хвана грубо. Повдигна я и я притисна към нечия гръд, покрита с грубо платно. Тя излезе от вцепенението и прие предложената й подкрепа. Но после отново протегна ръце към мъртвото тяло на Джилбърт.
— Не!
Няколко минути по-късно, когато я обгърнаха ръцете на старата дойка, тя вече беше близо до припадъка. Коленичи в калта, вкопчи се в полата на Хати и заплака високо и жално, докато разбойниците се хвалеха с подвизите си и се караха кой да я има първи. А после изведнъж гласовете им заглъхнаха и настана странна тишина. Мина известно време, преди Лиз-Ан да осъзнае това. Тя плахо погледна малко по-нагоре от полата на Хати и видя мръсни ботуши.
— Стойте тихо, милейди — прошепна Хати и се опита да покрие лицето й с полата си. — Тихо!
Лиз-Ан усети тревогата в гласа й, но въпреки това отблъсна ръцете, които я бяха измъкнали от утробата на майка й преди четиринадесет години. Със смелост, на която не знаеше, че е способна, плъзна поглед по източеното мускулесто тяло на мъжа, който стоеше до нея. Беше необичайно висок, почти колкото Джилбърт, и с много широки рамене. Омраза, силна омраза, чувство, което досега не познаваше, я обзе и накара ръцете й да затреперят. Точно този мъж беше нанесъл на брат й последния удар. Погледът й, изпълнен с ненавист, се плъзна по красивите му устни, по дългия му прав нос, към жестоките черни очи, които странно контрастираха с русата му коса. Лицето му беше придобило мургав тен от язденето под слънцето. Като го гледаше, Лиз-Ан се чудеше на щедростта на Бога, който беше дарил този разбойник с такава красота. Дявол с ангелско лице. Без съмнение, жените падаха в краката му, щом го зърнеха. Но с Лиз-Ан това нямаше да се случи. Не намираше нищо хубаво в него. Не, поправи се, кървавата следа от меча на Джилбърт беше привлекателна.
— Господи, приятели, какви прелести само имаме тук! — възкликна мъжът на простонароден английски. Така говореха хората, които не притежаваха благородническа титла. Мъжете извикаха високо, а той изкриви лице в усмивка. Протегна ръка и вдигна нагоре кичур от косата на Лиз-Ан. — Да — измърка доволно и прокара пръсти през тежката й, гарвановочерна коса. — Ти наистина си рядка красавица, момиче.
Очите им се срещнаха и неизмеримата дълбочина в неговите я изпълни с ужас. Хати почувства страха й и притисна треперещото й тяло по-силно към своето.
— Вземете онова, за което сте дошли, и оставете момичето на мира — каза тя смело.
Мъжът отметна глава назад и грубо се засмя. Останалите се присъединиха към смеха му. Лиз-Ан се втренчи в разбойниците и сърцето й заби по-бързо. Изведнъж мъжете станаха сериозни.
— Да, точно така, стара жено — присмя й се той. — Ще взема онова, за което съм дошъл — Той вдигна ръка и нанесе силен удар по главата на Хати. Тя падна на земята, без да издаде звук, и остана неподвижна.
— Не! — извика Лиз-Ан. Протегна ръка към неподвижното тяло на старата дойка, а дъхът заседна в гърлото й. Едва беше докоснала грубата туника на Хати, когато ръцете му я вдигнаха и тя беше принудена отново да се вгледа в очите му. Ненавиждаше усмивката, която разтегляше устните му. Погледът му не се отделяше от дълбокото деколте на роклята й. Беше напълно неподготвена за онова, което последва. Той нежно помилва гърдите й.
— Недей! — изпищя и го удари.
Той я хвана още по-здраво, притисна я към тялото си неумолимо.
— Да, красавице, ще отстъпиш пред мен — прошепна той и наведе глава, за да покори устните й, които все още не познаваха целувките.
Смехът му заглуши всичко друго. Лиз-Ан отчаяно се опитваше да се освободи, докато ръцете му галеха най-интимните части на тялото й — гърдите, хълбоците, мекото възвишение между бедрата й. Помисли си, че ще умре. Всъщност би предпочела да е мъртва. Горещи сълзи потекоха по бузите й. Почувства и други ръце, които грубо щипеха нежната й плът. Мъжът, обаче, като че ли не искаше да я дели с другиго. Озъби се на другарите си, вдигна я на ръце, притисна я към широките си гърди и започна да си пробива път през тълпата разбойници. Обзета от паника, Лиз-Ан беше скрила лице в туниката му, за да не забелязва похотливите погледи на заобикалящите я мъже. Вече бяха задминали тълпата, когато мъжът политна и падна на едно коляно. Сега тя видя отблизо кървящата рана на главата му, която съвсем не беше лека. С надежда си помисли, че може би Господ все още не я беше изоставил. Може би мъжът ей сега щеше да падне мъртъв на земята. Но нито Господ, нито похитителят й имаха намерение да се съобразят с нейните желания. Като че ли отрезвен от присмеха на другите, той се съвзе и стана на крака. Извъртя се към тълпата и извика: